Довършителката
- Автор: Балдаччи Дэвид
- Серия: Вега Джейн #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1630-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Довършителката». Краткое содержание книги:
Всичко се променя, когато вижда своя ментор и приятел Куентин Хърмс да бяга в забранената зона на Мочурището, където обитават страшни зверове. Преследван е от членовете на Съвета и от техните безмилостни кучета.
Мистериозното бягство на Куентин подтиква Вега Джейн да потърси отговори на неудобни за Съветавъпроси, а това я отвежда до разкрития за машинации от миналото, които разбиват представите й за света. Родното й място се оказва задушено от интриги и тайни, прикривани зад паравани от лъжи и заблуди.
„Довърщителката” е едно невероятно приключение, изпълнено с опасности, напрежение и неочаквани обрати в духа на шедьоври като „Властелинът на пръстените”, „Хари Потър” и „Игрите на глада”, от които авторът на бестселъри Дейвид Балдачи е черпил вдъхновението си.
Всъщност основната ми грижа в момента далеч не беше Клетъс Луун. Изведнъж се замислих за последната си среща с Джон. Бях му казала, че родителите ни вече ги няма, и дори не бях изчакала да видя реакцията му. Това бе толкова жестоко от моя страна, че пред него всички тревоги около Дуелума бледнееха. Та той бе едва на дванайсет Сесии. Може и да познаваше книгите, но не познаваше живота.
Делф ме докосна по рамото, изтръгвайки ме от нерадостните размишления.
– Добре ли си, Вега Джейн?
– Разбира се, нищо ми няма.
– Да отидем да потренираме?
Искаше ми се, но поклатих отрицателно глава.
– Не, Делф, не тази вечер. Имам нужда от малко почивка.
Той въздъхна разочаровано, обърна се и си тръгна.
Гледах известно време подир него, после също поех по улицата. Но не към къщи, за да хапна и да се наспя. Отправих се към Приюта, съпровождана от Хари Две, който припкаше до мен.
Когато пристигнах, ми хрумна, че не съм идвала тук от нощта, в която родителите ми се издигнаха сред пламъци и се превърнаха в нищо.
От небето закапаха тежки капки дъжд, а аз стоях разтреперана отвън на студа и се взирах в затворения портал. Кучето час по час вирваше нос към мен, вероятно чудейки се какво правим тук. Накрая се отърсих от вцепенението си и протегнах ръка към бравата. Предполагах, че ще се окаже заключена, но за моя изненада не беше. Отворих и се вмъкнах в сумрачния коридор.
Тръгнах бързо покрай редицата врати с месингови табелки. Повечето от тях носеха познати имена, но имаше и няколко по-лъскави, на новопостъпили Уъгове, заели мястото на други, отправили се на последното си пътуване към Светия парцел. Хари Две се движеше плътно до краката ми, без да ръмжи или да издава звук. Явно мястото му действаше също така потискащо, както и на мен.
Стигнах до стаята на родителите си и потърсих с поглед табелката, но видях само избледняло петно там, където някога бе стояло металното правоъгълниче с надпис: „Хектор Джейн и Хелън Джейн“.
Произнесох имената на глас, както всеки път, когато ги посещавах през последните две Сесии. Накрая дори ми бе омръзнало да го правя, но сега, когато тях вече ги нямаше, беше раз-лично. Знаех, че този път наистина ще бъде последният.
Бутнах вратата и влязох в стаята, която бе почти тъмна – сякаш напускайки я, родителите ми бяха отнесли тайнственото осветление със себе си. Веднага усетих нечие присъствие и скоро забелязах дребна фигура, сгушена в ъгъла.
Беше Джон.
TRIGINTA QUINQUE
МАГИЧНОТО МИ АЗ
Той не вдигна глава при появата ми. Чувах само сподавения му плач. Приближих го покрай празните, опънати легла. Видът му сега изобщо не бе на наперения специален сътрудник на Съвета, тъпчещ безмилостно нещастните работници на Стената. Дори с остриганата глава и скъпите си дрехи, той приличаше просто на малък, изгубен Младок.
Приклекнах до него и го прегърнах. Хари Две също седна край нас, спазвайки почтителна тишина. Започнах да му шепна нещата, които му бях внушавала всеки ден, докато растеше. Че всичко ще бъде наред. Че винаги ще съм до него. Че утрешният ден ще е по-добър от днешния.
Когато четвърт час по-късно вратата изскърца, знаех кой идва дори без да се обръщам. Моригон влезе в стаята и отиде право при брат ми.
– Време е да тръгваме, Джон – каза, без да поглежда към мен.
Той сподави плача си и кимна, бършейки очи с ръкава на лъскавата си черна туника. Моригон го улови за ръка и го притегли към себе си.
– Остави го да се наплаче – рекох, без да пускам другата му ръка. – Те са си отишли. Нека се наплаче.
Тя ми хвърли изпепеляващ поглед и се наведе към мен с думите:
– На теб дължим това, Вега.
Станах предизвикателно, отдалечих се в отсрещния ъгъл и я зачаках да дойде. Беше крайно време да изясним отношенията помежду ни. Тази вечер вече го бях сторила с Кроун, сега беше неин ред. Моригон приближи с едри крачки. Отново забелязах, че без токовете си нямаше да е по-висока от мен. Дори и в износените си работни ботуши бяхме почти еднакви на ръст. Изправих гръб, мъчейки се да изглеждам величествено като нея.
– Много съм ти признателна, задето ме защити пред Съвета – започнах.
– Тогава имаш странен начин да изразяваш благодарността си.
Посочих към Джон.
– Но беше погрешно да крием тази истина от него.
– Не си ти тази, която ще прецени.
– А, значи ти си, така ли? – изрекох колкото се може по-иронично.
– Струва ми се, че забравяш мястото си тук, Вега.
– Не знаех, че имам и място. Благодаря, задето си ми го резервирала.