Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
За един миг стомахът на Локи и мъгливото сивкаво небе като че едновременно описаха салто, а после въжето се стегна около приспособлението, коланът стегна кръста му, а скалата летеше към него мъничко по-устремно, отколкото би му се понравило. Той полетя нататък като човешко махало, вдигна крака и се оттласна от скалата около осем стъпки под ръба й, с прегънати колене, за да поемат удара. Поне това си спомняше много добре. Джийн се натресе доста по-тежко около две стъпки под него.
— Хе! — възкликна Локи. Сърцето му думкаше в ушите толкова силно, че можеше да заглуши свистенето на вятъра. — Трябва да има и по-лесен начин за изпробване или този, дето е плел въжето, ни е метнал, Джийн.
— Уф! — Джийн размърда крака, без да изпуска въжето от двете си ръце. Използването на приспособления за спускане ги улесняваше да усъвършенстват доста онова, което бяха научили като малки. Несъмнено те все още можеха да се спускат по въже, като използват собствените си тела, като едно време, но при проявено нехайство или липса на късмет лесно можеха да ожулят по този начин една определена изпъкнала част от мъжката анатомия.
Отначало те просто висяха, подпрели крака на скалата, и се наслаждаваха на новата си наблюдателница, докато рехавите облаци се кълвяха горе. Въжетата, които се клатеха във въздуха под тях, стигаха само до средата на разстоянието до земята, но днес и без това нямаха намерение да слизат до долу. Имаха достатъчно време да се упражняват с по-дълги въжета за в бъдеще.
— Знаеш ли, трябва да призная, че това е единствената част от плана, в която не бях ужасно сигурен — рече Локи. — Толкова по-лесно е да обмисляш подобно спускане от височина, отколкото да скочиш от скала и само две въжета да те отделят от Аза Гуила.
— Въжетата и скалите не са проблем — рече Джийн.
— Онова, от което трябва да се пазим тук, са твоите хищни гълъби.
— Ох, я се наведи и сам се ухапи за гъза!
— Сериозно говоря. В ужас съм. Ще бъда нащрек, та последното, което усетим в тоя живот, да не е онова ужасно, бързо кълване…
— Джийн, запасното ти въже май те тегли надолу. Чакай да ти го прережа…
Те се оттласнаха и се блъскаха добродушно няколко минути във въздуха. Локи риташе насам-натам и се опитваше с гъвкавостта си да уравновесява далеч по-голямата сила и маса на Джийн. Обаче силата и масата като че днес надделяваха и инстинктът за самосъхранение подсказа на Локи да предложи да продължат да тренират спускане.
— Добре — съгласи се Джийн. — Да слезем пет-шест стъпки надолу лекичко и да спрем по мой знак, а?
Всеки стисна обтегнатото си основно въже и го отпусна малко на приспособлението. Бавно и полека те се спуснаха цели две крачки надолу и Джийн извика:
— Задръж!
— Не е зле — рече Локи. — Май бързо му хванахме пак цаката, а?
— Предполагам. Никога не съм си падал особено по това, след като се върнах от кратката си ваканция в Дома на прозренията. Ти беше повече по тия работи, и братята Санца, не аз. И, ах, Сабета също, разбира се.
— Да — пророни мечтателно Локи. — Да, тя беше толкова луда… Толкова луда и прекрасна: Обичах да я гледам как се катери. Тя не обичаше въжетата. Тя… си сваляше ботушите, разпускаше си косата и понякога дори не щеше да сложи ръкавици. Само по брич и блуза… а аз само…
— Седеше там омагьосан — продължи Джийн. — Онемял. Ей, Локи, очите ми и тогава можеха да гледат.
— Хе-хе… Сигурно си е личало съвсем ясно. Богове! — Локи се втренчи в Джийн и се разсмя нервно. — Богове, аз сам заговорих за нея. Не е за вярване! — Лицето му доби лукаво изражение. — Всичко между нас наред ли е, Джийн? Искам да кажа, пак ли сме си добре?
— По дяволите, висим заедно на осемдесет крачки над гадна смърт, нали? Не правя такива работи с хора, дето не са ми симпатични.
— Радвам се да го чуя.
— И да, бих казал, че сме…
— Господа! Хей, там долу!
Гласът беше верарски, с грубо селско произношение. Локи и Джийн вдигнаха изненадано очи и видяха един мъж, застанал на ръба на скалата с ръце на кръста, чийто силует се очертаваше на фона на кълвящите се облаци. Беше увит с протрито наметало с вдигната качулка.
— Ъъ… Здравейте там горе — рече Локи.
— Чуден ден да се поразкърши човек, а?
— Точно това си мислехме и ние — извика Джийн.
— Вярно, чуден ден, господа, ще ме извинявате. А вие сте оставили тука много хубави палта и жилетки. Много ми харесват, само дето нямат кесии в джобовете.