Червени морета под червени небета
- Автор: Линч Скот
- Серия: Джентълмените копелета #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Червени морета под червени небета». Краткое содержание книги:
Кулата на греха е най-изтънченият, най-прочутият и най-силно охраняваният дом за хазарт на света. Уставът за поведението в Кулата на греха е неписан, но строг като устава на религиозна секта. Съвсем просто и съвсем неоспоримо, ако те хванат да мамиш тук, това означава смърт. Предизвикателство, на което Локи Ламора не може да устои...
.... но перфектното престъпление на Локи ще трябва да почака.
Скот Линч изплита интригуваща и завладяваща история, приказка за безбрежни морета и за вероломни хитрости, за вярност и предателство, за дружба, изпитана в най-критични моменти. Напрегнато действие, изпълнено с вълнуващи обрати и коварни съзаклятия - романът на Линч е безспорен хит и възпламеняващо четиво за всички любители на приключенията и изкусната измама.
— Сигурно е било твърде смело да се надяваме, че ще забравите.
Замъкнаха двамата крадци обратно към Мон Магистерия, а Страгос отново привърза лодката.
Той слезе, протегна се и усети познатите стари изпуквания, прищракването в хълбоците, коленете и китките му. Проклет ревматизъм… По право той все още надбягваше възрастта си, беше много по-напред от повечето мъже, прехвърлили шейсетака, ала дълбоко в душата си знаеше, че колкото и бързо да тича, няма как да избяга. Рано или късно Господарката на дългото мълчание щеше да покани на танц Максилан Страгос, независимо дали е приключил с делата си тук.
Мерейн го очакваше в сенките откъм неосветената страна на навеса, тиха и неподвижна като дебнещ паяк. Тя излезе и застана до него. Имаше твърде дълъг опит и затова не трепна.
— Моите благодарности, че спаси тези двамата, Мерейн. Много си ми полезна през последните няколко седмици.
— Точно както ми наредиха — отвърна тя. — Но сигурен ли сте, че те наистина са подходящи за нуждите на този ваш план?
— В този град те са в крайно неизгодно положение, драга моя. — Страгос се взря в размазаните силуети на Локи, Джийн и придружителите им, докато не изчезнаха в градината. — Вързомаговете ни ги вързаха и оттогава предугаждаме всяка тяхна стъпка. Не ми се вярва тия двамата да са свикнали да ги командват. Но знам, че самички ще правят тъкмо каквото се изисква от тях.
— Такава увереност ли ви вдъхват докладите?
— Не просто докладите — отвърна Страгос. — Рекин несъмнено още не ги е убил, нали?
— Не, предполагам.
— Те ще ни служат — рече Страгос. — Познавам душите им. С течение на времето негодуванието им ще стихне, а Новото ще ги завладее. Не след дълго вече ще им харесва. А когато започне да им харесва… аз съвсем честно смятам, че ще се справят. Ако оживеят. Съвсем сигурно е, по дяволите, че не разполагам с друг подходящ за тази задача агент.
— Значи мога да докладвам на господарите си, че планът се изпълнява?
— Да, предполагам, че това ни задължава. Направи го.
— Страгос огледа стройната женска фигура в сянка, застанала до него, и въздъхна. — Съобщи им, че всичко започва горе-долу след месец. Надявам се заради самите тях, че са готови за последиците.
— Никой не е готов за последиците — отвърна Мерейн.
— Ще се пролее повече кръв, отколкото са виждали от двеста години насам. Мога само да се надявам, че като задействаме нещата, ще подсигурим други да оберат големите бели. Бих искала да напиша съобщенията си до тях веднага.
— Разбира се — отвърна Страгос. — Изпратете и моите поздрави заедно с доклада си, както и моите молитви да продължим да преуспяваме… заедно.
Последна реминисценция:
На собствено въже
1
— О, това е чудесно място да се хвърлим към смъртта — отбеляза Локи.
Шест месеца бяха изминали, откакто той се завърна от Салон Курбо. Гарнитурата от четири стола с изящна изработка бе заключена на сигурно място, в частен склад във Вила Кандеса. Краят на зимата в Тал Верар бе сковал района с температури, толкова хладни, че се налагаше хората наистина да се трудят, за да се изпотят.
А около час езда северно от Тал Верар, точно покрай селото Сармара и околните нивя, рехава горичка от разкривени вещерски дървеса и дървета с кехлибарени шипове растеше край широка скалиста долина. Склоновете на тази долина бяха със сивкавия цвят на труп и придаваха на мястото вид на грамадна рана в земята. Рядката масленозелена трева се отказваше от борбата за живот около десет стъпки по-надолу от ръба на скалите, върху които Локи и Джийн съзерцаваха резкия, сто стъпки висок отвее към настланата с чакъл земя далече долу.
— Вероятно трябваше да си поддържаме формата — рече Джийн, докато се мъчеше да се измъкне от половин дузината въжени примки, увити от дясното му рамо до левия хълбок. — Но пък не си спомням да сме имали много възможности да прилагаме това през последните няколко години.
— На повечето места в Камор можеше да се катерим и слизаме само с ръце — рече Локи. — Даже не мисля, че ти беше с нас онази нощ, когато ползвахме въжета, за да се изкатерим по кулата на госпожа Де Мар в онова нейно ужасно имение… Докато се изкачвахме с Кало и Галдо, гълъбите така ни изкълваха, че щяха да ни разкъсат на кървави парченца. Ще да е било преди пет-шест години.
— Ей, ама аз бях с вас, не помниш ли? На земята, вардех ви. Видях го това с гълъбите. Трудно е да вардиш, докато се напикаваш от смях.