Ти, който не си за мен
- Автор: Поттер Александра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Ти, който не си за мен». Краткое содержание книги:
— Няма проблеми! — усмихвам се аз. — Къде да оставя това? — питам, като кимвам към големия пакет.
— О, където и да е! Все ми е тая! — изсумтява тя и размахва обсипаната си с диаманти ръка, сякаш е освежител за въздух. После се приближава до един стол и много внимателно се сгъва върху него. — Само да не се налага да поглеждам вътре в него! — допълва.
— Защо? Какво има вътре? — питам, като оставям пакета до стената.
— Картина. От леля ми Ирина.
— Ооо! Подарила ти е картина? — провиквам се възторжено аз и се обръщам към пакета, чудейки се как ли изглежда платното.
— Може и така да се каже — отвръща мрачно шефката ми. — Оставила ми я е в завещанието си.
— Завещание ли? — Извъртам се рязко на пети и поглеждам към Магда. Предположих, че е с такива големи очила заради поредните си „подобрения“, обаче сега забелязвам, че лицето й е доста червено и подпухнало и си личи дори под множеството пластове грим. Забелязвам също, че тя подсмърча. — Божичко, съжалявам, Магда! Нямах представа! Кога…
— През уикенда — отговаря тя, вади пакетче носни кърпички от огромната си чанта и шумно издухва носа си.
— О, не! — Прикляквам до нея и стисвам приятелски ръката й. — Неочаквано ли беше?
— Нищо не е неочаквано, когато си на деветдесет и шест — свива рамене тя и пак подсмърква. — Освен това тя си поживя доста добре.
— А ти добре ли си? — питам загрижено.
— Аз просто се прехранвам — промърморва тя и пак си издухва носа.
— Не, имам предвид заради леля ти.
— Ах, това ли? Да, разбира се. Всичко е прекрасно.
Оглеждам изпъстреното й с червени петна лице, наполовина скрито под огромните слънчеви очила, и изведнъж се изпълвам със странно съчувствие към нея.
— Не, не е прекрасно — чувам се да казвам и се изненадвам не на шега от откритостта си във връзка с чувствата.
Както и Магда, която ме поглежда с шокирано изражение.
За момент се ужасявам да не ми се ядоса. Преглъщам на сухо и изричам колебливо:
— Така е, нали?
Настъпва кратка пауза, а после, изведнъж, тя като че ли се срива отвътре. Сгъва се като увехнала циклама, като отгоре остават да стърчат само подплънките на роклята й и огромният кошер. Но когато виждам, че и той започва да се тресе, си давам сметка, че тя всъщност ридае.
— О, господи! Госпожо Цукерман…
Гледам я и се чувствам напълно безполезна. Нямам представа какво да направя. Опитвам се да бъда едновременно учтива, но и да не прекрачвам границите, тъй като това все пак е ситуация тип „началник — подчинен“. Така де, не мога просто да я прегърна символично и да изрека: „Хайде, хайде!“
О, по дяволите с условностите и притесненията кое е уместно и кое — не!
— Хайде, хайде! — промърморвам аз и я прегръщам топло. Винаги съм си знаела, че тя е дребна жена, но не бях предполагала, че е дребна като дете. — Не се тревожи! Всичко ще бъде наред! Тя вече е на по-добро място!
Магда рязко спира да ридае и ме поглежда. Вдига очилата си на главата и ме поглежда възмутено.
— Тези сълзи не са за Ирина! — отсича.
— Така ли?
— Естествено, че така! — смръщва се тя. Или поне се опитва, защото лицето й вече е претърпяло толкова много инжекции, че едва се помръдва. — Ирина си живя като царица! Имаше си слуги, кожи, диаманти… — Размахва ръцете си под носа ми и допълва: — Истински диаманти, а не фалшиви като моите!
— Фалшиви ли са? — смайвам се аз.
Магда изхълцва нещастно и извива:
— Всичко е фалшиво — диамантите, „Гучи“, „Луи Вюитон“… — Захвърля чантата си, сякаш не може вече да я търпи. — Аз съм разорена, Лууузи, разорена съм!
— Ама аз си мислех… — поглеждам я ужасено аз.
Всъщност не съм много сигурна какво точно си мислех. Просто покрай тези дизайнерски дрехи, пластичните операции и адреса в Горен Уест Сайд приех, че…
— Външността често лъже, Лууузи — продължава тя. — Така казваше и леля ми Ирина. — Поклаща глава. — А в банката са истински обирджии — искат да ми вземат всичко — апартамента, галерията…
— Галерията ли? — вече се паникьосвам аз.
— Аз не мога да се оправям с пари, Лууузи! Вземам назаем за едно, а после, за да го върна, вземам друг заем и… — Отпуска безпомощно рамене и размахва вяло ръце.