Всичко от начало [bg]

— Всичко това е излишно! — каза той. — Просто седни и ме изслушай!

Близнакът с лулата й я подаде. Саския, позна по очите й Табита. Едва не изрита лулата от ръката й.

— Слушам те, Марко!

Той сърдито въздъхна и отстъпи крачка назад. Отметна глава и потърка големия си пръстен.

— Това е Хектор — заплашително я изгледа Марко. — Той е мъртъв.

— Видях.

— Повече никога няма да се разхожда по Улицата на липите! — тъжно изпя Тал и кацна на рамото на господаря си.

Марко насочи вниманието си към него и му подаде свития си показалец, за да го клъвне.

— Съвсем наскоро се присъедини към нас — лаконично заяви той.

Табита вдигна очи към Саския. Лицето й приличаше на маска, неразгадаемо, също като на брат й.

Марко вдигна глава към нея. Наистина ли в очите му имаше сълзи?

— Те го убиха — каза той.

Изведнъж стана абсолютно сериозен.

— Виж, Табита, ела тук, хайде, седни. Ще ти разкажа всичко, ще ти обясним цялата история. Недей да висиш на вратата. Чувстваш се зле, преживяла си шок, хайде, ела и се настани удобно. Искаш ли кафе? Ще ти донеса. Зная какво е да се чувстваш зле. Зная. Зная. Самият аз се чувствам зле. Всичко е по моя вина. Не смяташ ли, че се чувствам зле? Не виждаш ли колко зле се чувствам?

Той прокара ръка през косата си. Тал внимателно го наблюдаваше и въртеше глава.

— Бяхме го оставили в хладилните камери на „Сънят на праведните“ — започна Марко. — Те не знаеха. Иначе нямаше да приемат фраск. — Той горчиво се засмя. — Каква ирония, нали? Саския, един от вас да иде да донесе на капитана кафе — щракна с пръсти към Близнаците Марко. Табита забеляза, че двамата са впили погледи в гърдите й. Тя се загърна по-плътно в нощницата си.

Плъзна поглед наоколо. Марко дирижираше положението от средата на каютата, Тал стоеше на рамото му, Близнаците се бяха притиснали един към друг на койката, херувимът висеше в ъгъла с летящата си чиния като рефер на футболен мач при нулева гравитация. Всички се бяха вторачили в нея. В бледата пустота на хиперпространството извън илюминатора се вихреха блещукащи точици.

— За толкова тъпа ли ме мислиш? — гневно се обади Табита.

Марко нетърпеливо седна на мястото, което й бяха предложили, и тежко отскочи от койката. После пренебрежително махна с ръка и заби поглед в краката си.

— Разкажи й, Могул — нареди той. — Може би теб ще изслуша.

— Ето какво откраднахме от Изобилие — тихо и бавно каза акробатът над рамото на сестра си.

— Не злато — прибави Саския.

— Тялото на собствения си партньор продължи Могул. Очите им бяха кухи, устите — тъжни, като че ли си спомняха някакво трагично преживяване. Двамата едновременно седнаха на койката зад Марко и кръстосаха дългите си крака.