Парижката книжарница

Достатъчно дълго живях— бе написала Манон в късната есен, през един октомврийски ден като днешния. —Живях, обичах, имах най-доброто от света. Защо да съжалявам за края? Защо да стискам остатъците? Смъртта има предимството, че преставаш да се боиш от нея. В смъртта има покой.

Следващите страници късаха сърцето му. Манон разказваше за страха, който се разливал на вълни по тялото ѝ. Нощем се будела, вслушвала се в тишината на мрака и чувала приближаването на смъртта. Една нощ, малко преди да роди, изтичала в стаята на Люк и той я държал в прегръдките си до сутринта, без да заплаче.

Разплакал се едва под душа, защото си мислел, че тя няма да го чуе.

Тя обаче чула всичко.

Манон многократно изразяваше учудването си от силата на Люк. Разказваше как я хранел и миел. Как се измъчвал, че тя слабее, как се радвал на бебето в корема ѝ. Пердю изпи чашата до дъно и продължи да чете.

Детето ми се храни от мен. От здравата ми плът. Коремът ми е розов, опънат и жив. Представям си, че вътре лежат дузина котенца и се забавляват. Остатъкът от мен е на хиляда години. Посивял, измършавял, мирише на гнило. Моето момиче ще яде прясно опечени хлебчета с много масло. Тя ще победи смъртта. Ще ù се изплезим, детето и аз. Ще я нарека Виктория.

Как е обичала нероденото си дете! Хранила е момиченцето си с любовта, която е имала в излишък.

„Нищо чудно, че Виктория е толкова силна — помисли си Пердю — Манон ѝ е дала всичко от себе си.“

Върна се на страницата, където Манон описваше как е решила да го напусне.

Сега сигурно лежиш по гръб като танцьор в пирует. Единият крак изпънат, другият подвит. Едната ръка над главата, другата настрана.

Винаги си ме гледал, сякаш няма друга като мен. Цели пет години. Нито веднъж не ме погледна изнервено или равнодушно. Как успя да го направиш?

Кастор непрекъснато ме зяпа. Вероятно ние, двукраките, сме доста странни същества за котките.

Вечността, която ме очаква, е потискаща.

Понякога (знам, това е много лоша мисъл), понякога си пожелавах да има някого, когото обичам и който върви пред мен. За да знам, че мога спокойно да вървя след него.

Понякога си мислех, че ти трябва да си отидеш преди мен, за да мога и аз да го направя. Да си тръгна с увереността, че ти ме чакаш там.

Сбогом, Жан Пердю.

Завиждам ти за всички години, които ти предстоят. Аз влизам в своята последна стая, а оттам — в градината. Да, така ще бъде. Ще прекрача високата врата на терасата и ще вляза в заника на слънцето. А после, после ще се превърна в светлина и ще съм навсякъде.

Ще стана част от природата и ще съм винаги до теб, всяка вечер.

Жан Пердю си наля още една чаша вино.

Слънцето бавно залязваше. Розово сияние озари земята и оцвети фасадите в златно, а прозорците заблестяха като диаманти.

Въздухът пламна.

Сякаш милиарди капчици танцуваха и искряха. Над долината падна було от светлина, плъзна се към планините, покри и тях. И тази светлина се смееше. Никога досега Жан Пердю не бе виждал такъв залез.