Парижката книжарница
- Автор: Георге Нина
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Слънце
- ISBN: 978-954-742-209-4
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Парижката книжарница». Краткое содержание книги:
Малката ми южна светлина! Прекарах с Вики само 48 дни, но си представям годините, които ù предстоят. Вики ще има прекрасен живот.
Мама пише тези думи вместо мен, защото нямам сили да държа молива. Изразходвах последните остатъци, за да изям тринайсетте десерта. Защото не искам да опитам хляба на мъртвите.
Трудно ми е да мисля. Думите в главата ми намаляват. Изнасят се. Пътуват по света като пъстри моливи сред черни. Като светлинки в мрака.
В моята къща има само любов. Всички се обичат един друг, обичат и мен. Всички се държат смело и са влюбени в момиченцето ми.
(Дъщеря ми иска да прегърне бебето. Манон лежи, детето е до нея, в камината гори огън. Люк идва и прегръща жена си и дъщеря си. Манон ми дава знак, че трябва да напиша още нещо. Ледените ми пръсти едва държат молива. Мъжът ми донася топло вино, но топлината не стига до ръцете ми.)
Мила моя Виктория, красива моя дъщеричке, лесно беше да дам себе си, за да живееш ти. Не ми се сърди. Радвай се. Ти ще бъдеш обичана. Винаги.
Моля те, Вики, прочети за живота ми в Париж и не бързай да ме осъждаш.
(Манон губи съзнание. Едва разбирам шепота ѝ. Някъде се затръшва врата и тя подскача. Все още очаква мъжа от Париж. Продължава да се надява.)
Защо не дойде Жан?
Защото болката му е много силна.
Да. Защото много го боли.
Болката прави мъжа глупав. Глупавият мъж лесно се плаши.
Рак на живота, това имаше моят гарван.
(Дъщеря ми умира пред очите ми. Разтваря се в нищото. Пиша и се опитвам да не плача. Пита ме дали ще преживее тази нощ и аз казвам „да“. Преди малко попита и Люк, той също каза „да“.
Манон заспа за малко, но когато Люк взе детето, се събуди.)
Получил е всички писма, каза добрата мадам Розалет. Обеща да се грижи за него, стига да ù позволи. Той е горд, казах ù, затова е глупав. Много го боли.
Мадам Розалет каза, че Жан разбил мебелите си и се парализирал. Той не живее, обясни ми тя, движи се, но все едно е умрял.
Станахме двама.
(Дъщеря ми се смее.)
Мама тайно дописва разни неща в дневника ми. Не бива така.
Не иска да ми прочете нито думичка.
Остават ми още само няколко метра. Каква полза да се мъча? Не е ли по-добре да умра безмълвна? Да лежа, облечена в най-хубавата си нощница, и да чакам смъртта да замахне с косата?
(Манон пак се засмя и се закашля. Навън снегът покрива кедрите като саван. Господи, да знаеш, че те мразя. Защо ми вземаш дъщерята, преди да ѝ е дошло времето? Защо ми оставяш детето ѝ? Да не мислиш, че ми правиш добро? Котката ни умря — ще си вземем млада котка. Дъщеря ни умря — ще гледаме внучката!)
Не е ли по-добре до края да живееш нормалния си живот? Сигурно не, защото това ще ядоса смъртта. Живот до последната глътка въздух.
(Дъщеря ми се закашля. Едва след 20 минути отново беше в състояние да говори. Търси думите.
„Захар… Не, не беше захар.“ Ядосва се.
„Танго!“
„Вратата на чашата!“ Това беше крясък.
Знам какво иска да каже: вратата на терасата.)
Жан. Люк. Двамата. Вие.
Край. Отивам си.
Отивам оттатък, в края на коридора, в най-хубавата стая.
Оттам в градината. В градината ще се превърна в светлина и ще полетя, накъдето си поискам. Понякога ще идвам в градината, късно вечерта, и ще гледам къщата, където живяхме заедно.
Ще те виждам, Люк, скъпи мой, да бродиш из стаите. Ще виждам и теб, Жан, в друга стая. Ти ме търсиш. Вече не съм в онези заключени стаи, не разбираш ли? Погледни навън! Тук съм!
Вдигни поглед! Ще ме видиш!
Помисли за мен! Извикай името ми!
Аз съм до теб. Какво от това, че съм умряла? Смъртта не означава нищо. Тя не променя нищо в живота.
Ние винаги ще останем каквито сме били един за друг.
Подписът на Манон бе призрачен, едва изписан с отслабваща ръка. След повече от двайсет години Жан Пердю се наведе над разкривените букви и ги целуна.
44.
Нa третия ден мистралът просто спря. Винаги се случваше така. Своенравният вятър развяваше завеси, отнасяше надалеч найлоновите торбички и пликчета, разлайваше кучетата и разплакваше хората — и изведнъж изчезваше.
Мистралът си отиде, а с него изчезнаха и прахът, остатъците от лятната горещина и умората. Югът се освободи от туристите, които вечно бързаха, паникьосваха се, искаха да ядат и какво ли още не. Люберон отново заживя в собствения си ритъм, подчинен единствено на природата. Цъфтеж, засяване, чифтосване, чакане, търпение, реколта. Хората тук правеха правилното в правилния момент, без да се колебаят.