Дневникът на пирата
- Автор: Бенет Чарлс Мун
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Миндов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дневникът на пирата». Краткое содержание книги:
Някакво безразсъдно чувство за кавалерство ме накара да се отдръпна, щом неговата сабя падна на земята извън обсега му, докато се наведе да вземе оръжието си. Изправяйки се отново, той направи крачка към мен, в знак, че желае да продължи боя; аз на свой ред също пристъпих към него. Ръката му с оръжието се вдигна и докато разбера какво прави, сабята му изсвистя по посока на главата ми.
С бързината на котка аз коленичих и оръжието профуча над главата ми без да ме засегне. Даго обаче не дочака да види резултата от своята хитрост. Войниците бяха толкова увлечени и погълнати от двубоя ми с пиратския адмирал, че бяха забравили да стоят в затворен кръг около нас. При бягството си Даго се мушна между двама от зрителите, като събори единия на земята и се изплъзна от ръцете на другия. После хукна и се мушна в храстите в неистово усилие да избяга.
Войниците нямаха нужда от командите на офицера си, за да го подгонят, те търтиха подире му с цялото удоволствие на деца, които играят на гоненица. И много се ядосаха и разочароваха, когато им подвикнах да се върнат обратно, предполагам дори, че някои бяха склонни да не се подчинят на заповедта ми. Аз обаче бях непреклонен, въпреки протестите на капитан Хадфийлд и Лен Григс и киселите изражения на войниците.
— Не, това е моя разпра. Позволете ми да й сложа край както аз искам — казах и ги оставих да спорят. Чувах шума, вдиган от пирата, който си пробиваше път през храсталака, та не ми беше никак трудно да вървя по следите му. След малко го забелязах и от този момент нататък не го изпущах от очи за повече от няколко секунди.
Докато напредвах запъхтян, с разтуптяно сърце и все още замаяна от удара глава, аз не можех да не се удивя на необикновената издръжливост на пиратския главатар. Никой през тоя ден не се бе сражавал по-храбро от него; никой не бе положил толкова усилия. Въпреки това той тичаше пред мен така, като че не знаеше умора, и макар че съумявах да го държа под око, колкото и да се мъчех, не можех да го настигна. Дори по едно време ми дойде на ум да се откажа от преследването, да се тръшна на земята и да се отдам на блажена почивка.
Криво-ляво поддържах темпото, при все че усещах краката си натежали като олово и погледа си замъглен. Но се зарадвах, че волята ми беше дала сила да продължа, защото след като тичахме, както ми се стори, с часове, самият Даго се спря и се обърна към мен.
Щом като го настигнах, и аз се спрях и двамата стояхме и се гледахме един-друг, толкова изтощени, че не бяхме способни на никакво усилие повече. Аз поемах дълбоко въздух и се мъчех да възвърна донякъде силите си, за да се подготвя за смъртоносната борба, която знаех, че ни предстоеше. Дълго преди да се съвзема напълно, Даго се нахвърли върху мен и голите му ръце се вкопчиха в шията ми, а краката му се увиха високо около тялото ми, като приковаваха лявата ми ръка встрани.
При преследването аз бях захвърлил сабята си, така че и двамата бяхме невъоръжени, ако не се смятаха ръцете и краката ни. Даго ме държеше здраво и в главата ми смътно се мярна мисълта, че ако не освободя ръката си, той ще ме удуши.
По-скоро по инстинкт, отколкото поради нещо друго, дясната ми ръка се вдигна нагоре и отворената ми длан стисна брадата на Даго. С все сила се мъчех да отметна главата му назад. Той изкрещя и захапа крайчетата на пръстите ми, които бяха в устата му. Въпреки това аз не отстъпвах и постепенно главата му се изви назад, така Даго бе принуден да отдръпне краката и ръцете си и да отскочи назад, за да се изплъзне от хватката ми.
Сега той се въртеше и дебнеше сгоден случай, а аз, вбесен, се опитвах да разбия жестокото му лице с юмруци. Два пъти го ударих много силно, а той ръмжеше като зло куче, заплашено да загуби кокала си. При третия си опит да го поваля аз загубих равновесие и паднах с главата напред на земята. По-бързо от пепелянка, стрелкаща се да ухапе, той се хвърли върху мен.
Последва отчаян опит от моя страна да стъпя на крака и не по-малка решителност от негова страна да не ми позволи да се изправя. Въртяхме се и се гърчехме насам-натам, но колкото и да се напрягах, не можах да се измъкна и да стана.
Най-после се отказах от опитите си, тъй като силата ми почти се бе изчерпала. Ръцете на Даго пак се вкопчиха в гърлото ми и стиснаха гръкляна ми така, че — знаех — смъртта не можеше да бъде далеч. Нямах повече воля да се опитвам да се отскубна от хватката му. Вместо това аз на свой ред също го сграбчих за гърлото и започнах да стискам с все сила.
„Няма смисъл! Няма смисъл!“ — мярна се в главата ми. В края на краищата Даго се бе оказал по-силен от мен. Аз щях да се държа, да се държа доколкото можех, но нямаше да е за дълго. Губех съзнание червена завеса се спусна пред очите ми; сигурно това беше, смъртта; е, в края на краищата не е чак толкова страшно.