Приключенията на Оливър Туист
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Приключенията на Оливър Туист». Краткое содержание книги:
— Роза искаше да го види, но аз не дадох да се издума!
— Хм — възкликна докторът. — Във външността му няма нищо страшно. Имате ли нещо против да го видите в мое присъствие?
— Не, разбира се, ако това е необходимо — отвърна старата дама.
— В такъв случай смятам, че е необходимо — каза докторът. — Най-малкото положителен съм, че много ще съжалявате, ако отложите да го сторите. Сега той е настанен удобно и е спокоен. Мис Роза, ще ми позволите, нали? Няма абсолютно нищо за плашене, давам ви честната си дума!
Глава XXX
Тук се разправя какво мислеха за Оливър новите му посетители
С множество красноречиви уверения, че ще бъдат приятно изненадани от вида на престъпника, докторът взе подръка девойката и като предложи другата на мисис Мейли, поведе ги величествено и церемониално по стълбата.
— А сега — пошепна докторът, като обърна леко дръжката на вратата — нека чуем какво мислите за него. Не се е бръснал скоро, обаче въпреки това не изглежда много свиреп. Впрочем почакайте! Нека най-напред видя дали е в състояние да приема посещения.
Като пристъпи пред тях, той погледна в стаята. Направи им знак да се приближат и като затвори вратата, полекичка отдръпна завесите на леглото. На него вместо грубия, с изчернено лице разбойник, който очакваха да видят, лежеше дете — изтощено от болки и страдания, потънало в дълбок сън. Ранената му ръка, превързана и сложена в шина, лежеше върху гърдите му. Главата му, облегната върху другата му ръка, беше полускрита от дългата му коса, разпиляна по възглавницата.
Благородният джентълмен държеше здраво завесата в ръката си и в продължение на една-две минути го гледаше мълчаливо. Докато той наблюдаваше така пациента си, Роза пристъпи полекичка напред и като седна на стол до леглото, отмахна Оливъровата коса от лицето му. Тя бе застанала над него, а сълзите й капеха върху челото му.
Момчето се раздвижи и се усмихна в съня си, сякаш тази проява на съжаление и съчувствие бе събудила някакво приятно видение на любов и привързаност, които той никога не бе познавал. Така прозвучаването на нежна музика, клокоченето на вода в някое тихо място, ароматът на цвете или споменаването на позната дума понякога събуждат внезапно смътен спомен за неща, които никога не са ставали в този свят. Видението се стопява като въздишка, събудено за миг от краткото възпоминание за по-щастливо съществование, отдавна отлетяло, което никакво съзнателно напрягане на ума не може да възпроизведе.
— Какво означава това? — възкликна по-възрастната дама. — Това клето дете в никакъв случай не може да бъде съдружник на разбойници!
— Порокът — въздъхна лекарят и спусна завесите — се вселява в много храмове, а кой може да каже, че хубавата външност не би могла да бъде негово обиталище?
— Но в такава ранна възраст? — възрази Роза.
— Скъпа госпожице — каза лекарят с тъжно поклащане на глава, — престъпността, подобно на смъртта, не навестява само старите и лошите. Най-младите и най-хубавите много често стават нейни най-големи жертви.
— Но можете ли, можете ли наистина да повярвате, че това нежно дете по собствена воля е станало съучастник на най-мръсната измет на обществото? — каза Роза.
Докторът поклати глава, сякаш искаше да каже, че такова нещо действително е възможно, и като забеляза, че могат да обезпокоят болния, той ги поведе в съседната стая.
— Но дори и да е бил лош — продължи Роза, — помислете колко е млад. Помислете, може би никога не е познал майчина любов и домашен кът; лошото отнасяне и побоища или липсата на хляб може да са го принудили да се сближи с хора, които насила са го направили престъпник. Леличко, мила леличко, за бога, помисли за всичко това, преди да оставиш да завлекат това клето дете в затвора, който ще бъде гроб на всички възможности за неговото поправяне. Както ме обичаш и знаеш, че поради твоята любов и доброта никога не съм чувствала липсата на родители, а ако не беше тъй, и аз бих могла да бъда също така безпомощна и беззащитна като това дете, смили се над него, преди да е станало късно.
— Мила моя — каза възрастната дама, прегръщайки разплаканата девойка, — мислиш ли, че ще оставя да падне дори косъм от главата му?
— О, не, не! — отвърна развълнувано Роза.
— Разбира се, че не — каза възрастната дама, — моите дни отиват към края си и милостта към мене ще бъде такава, каквато аз показвам към другите! Какво бих могла да сторя, за да го спася, сър?