Играта на Ендър
- Автор: Кард Орсон Скотт
- Серия: Ender Wiggins #1
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Переводчик: Виолета Чушкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на Ендър». Краткое содержание книги:
Този факт му отрежда място сред най-изтъкнатите творци в жанра и му носи световна слава.
Но за българския читател името му се свързва на първо място с култовата сага за Ендър, сочена като един от бисерите в областта на научната фантастика.
— Бедата с монетите е тази, че когато едното лице е отгоре, другото е отдолу.
— И сигурно точно сега си мислиш, че си отдолу.
— От мен искат да те насърча да продължиш учебните си занимания.
— Това не са занимания, а игри. Нищо друго, освен игри, само че променят правилата, когато им се прииска. — Той протегна отпусната като на марионетка ръка. — Виждаш ли конците?
— Но те също могат да бъдат използвани.
— Само ако ти позволят. Само ако са убедени, че и те могат да те използват. Не, прекалено трудно е и не искам да играя повече. Тъкмо когато започвам да се чувствам щастлив, тъкмо когато започвам да си мисля, че мога да се справя с нещата, те ми нанасят поредния удар. Откакто съм тук, непрекъснато сънувам кошмари. Сънувам, че съм в бойната зала, само че вместо в условията на безтегловност играта се води при гравитация. И те непрекъснато променят посоката й. Така че никога не стигам до стената, към която съм поел при отблъскването. Никога не ститам до там, закъдето съм се отправил. И непрекъснато моля да ми позволят да отида до вратата, но те не искат да ме пуснат да изляза и все ме дърпат назад.
Тя долови гневните нотки в гласа му и си помисди че са предназначени за нея.
— Предполагам, че затова ме и доведоха тук. Да те дръпна назад.
— Аз не исках да се виждаме с теб.
— Казаха ми.
— Страхувах се, че още те обичам.
— Надявах се да е така.
— Моят страх, твоята надежда — значи не сме за оплакване.
— Ендър, наистина е така. Може и да сме малки, но не сме безсилни. Достатъчно дълго играем по техните правила, за да кажем накрая, че това е нашата игра. — Тя се изкиска. — Аз съм назначена в една от президентските комисии. Питър много го е яд.
— На мен не ми позволяват да използвам информационните мрежи. Тук няма и компютър, само някакви допотопни устройства, които осигуряват безопасността на къщата и осветлението. Вехтории. Монтирани са преди цял век, когато всеки от произвежданите компютри е работил сам за себе си. Взеха ми армията, взеха ми и чина. И знаеш ли какво? Много-много не ми пука.
— Сигурно се чувстваш добре само в собствената си компания.
— Не. Компания са ми само спомените ми.
— Може би ти си именно онова, което помниш.
— Не, сега си мисля за непознати неща. Мисля си за бъгерите.
Валънтайн потрепери, сякаш неочаквано я прониза студен вятър.
— Аз вече не гледам видеофилми за бъгери. Всички са едни и същи.
— Изучавал съм ги внимателно часове наред. Как корабите им пътуват из космоса. И ето нещо смешно, което ми хрумна едва тук, докато си почивах на сала. Осъзнах, че всички двубои между бъгери и хора са до един от Първото нашествие. А във всички сцени от Второто нашествие, когато нашите войници са в униформата на МФ, във всички тях бъгерите са неизменно мъртви. Неподвижни трупове, приведени над лостовете за управление. Нито следа от битка или нещо подобно. А битката на Мейзър Ракъм — от заснетото сражение никога не е бил показван и един метър филмов материал.
— Може би става въпрос за някакво тайно оръжие.
— Не, не, мен не ме интересува как са ги убили. Интересуват ме самите бъгери. Аз не знам нищо за тях и въпреки това ще трябва един ден да се сражавам срещу тях. През живота си съм участвал в много битки — понякога са били игри, но понякога не. Всеки път съм побеждавал само защото успявах да разбера как разсъждават противниците ми. От самите им действия. Можех да се досетя какво си мислят, че ще предприема, и как виждат развоя на битката. И едва когато знаех всичко това, аз нанасях решителния удар. Много ме бива за тези неща. Да разбирам какво си мислят другите хора.
— Проклятието на децата Уигин. — Тя се пошегува, но се изплаши, че Ендър може да прочете мислите й, така както е разчитал мислите на враговете си. Питър винаги надзърташе в мислите й, или поне така си въобразяваше, но в нравствено отношение той бе такава помийна яма, че тя никога не се смущаваше, че Питър може да прозре дори и най-недостойните й мисли. Но Ендър… не, тя не искаше Ендър да надзърне в мислите й. Щеше да се почувства като разголена пред него. Щеше да се засрами.