Играта на Ендър

— Да видим един млад войник, който е в Грийнборо в отпуск.

Тя се качи в колата.

— Ендър е само на десет години — каза тя. — Доколкото си спомням, вие ни бяхте казали, че ще получи първата си отпуска, когато навърши дванайсет.

— Той прескочи няколко класа.

— Значи се учи добре?

— Сама го попитай, като го видиш.

— Защо аз? Защо не цялото ни семейство?

Граф въздъхна.

— Ендър гледа на света по своему. Наложи се да го убеждавам да се срещне дори с теб. А що се отнася до Питър и твоите родители, възможността за среща с тях изобщо не го интересува. Животът във Военното училище е доста… напрегнат.

— Какво искате да кажете? Да не е откачил?

— Напротив, той е най-нормалният човек, когото познавам. Той е достатъчно нормален, за да знае, че родителите му не държат особено много да отворят отново книгата на обичта, която са затворили доста решително преди четири години. Що се отнася до Питър — ние дори не предложихме такава среща, така че нямаше как да ни отговори, че ни праща по дяволите.

Те излязоха на шосето за езерото Брант и завиха точно когато се изравниха с езерото, тръгвайки по един път, който ту слизаше, ту се изкачваше, докато най-сетне стигнаха до една бяла, обшита с дъски, голяма, представителна къща, разположена върху билото на хълма. От едната си страна къщата имаше изглед към езерото, а от другата, върху площ от пет акра, се намираше частно езеро.

— Тази къща МФ я купи преди двайсетина години при разпродажбата на имуществото на една фалирала фирма. Ендър настоя разговорът му с теб да не бъде подслушван. Обещах му, че няма да бъде подслушван, и за да е сигурен, двамата ще излезете в езерото със сала, който той сам си е построил. Трябва обаче да те предупредя нещо. Възнамерявам да ти задавам въпроси, след като приключите с разговора. Не си длъжна да ми отговаряш, но се надявам, че няма да ми откажеш.

— Не си нося бански.

— Ние можем да ти дадем.

— От тези, дето не ги подслушвате, нали?

— Понякога трябва да си имаме доверие. Аз например знам кой всъщност е Демостен.

Тя почувства, че от страх я полазиха тръпки, но не каза нищо.

— Знам това, откакто пристигнах от Военното училище. В целия свят сме сигурно шестима, които знаем кой е Демостен. Без да броим руснаците. Само бог знае какво знаят те. Но Демостен няма защо да се страхува от нас. Демостен може да разчита на нашата дискретност. Така както аз разчитам на Демостен, че няма да разкаже на Лок какво се е случило днес тук. Взаимно доверие. Ние ще си обменяме информация.

Валънтайн не можа да реши кого всъщност одобряваха те — Демостен или Валънтайн Уигин. Ако одобряваха Демостен, тя не би им се доверила, но ако одобряваха Валънтайн, тогава може би щеше да им се довери.