Играта на Ендър

— Можех да използвам Валънтайн — продължи Граф — и ти можеше да ме намразиш заради това, Ендър, но запомни добре — срещата ви беше щастлива само защото онова, което съществува между вас двамата, е истинско и само то е от значение. Между човешките създания съществуват милиарди подобни връзки. И ти ще се биеш именно за тяхното оцеляване.

Ендър извърна лице към прозореца и се загледа как хеликоптерите и дирижаблите се снижават или набират височина.

До космодрума на МФ в Погребания град отидоха с хеликоптер. Тази местност бе официално наречена на един покоен Хегемон, но всички я наричаха Погребания град, заради клетия градец, който бе засипан, за да бъдат изградени отгоре му подстъпите към обширните острови от стомана и бетон, осеяли Памлико Саунд. Все още се срещаха водни птици, които пърхаха грациозно в солената вода, над която, сякаш за да пият, се привеждаха обрасли с мъх дървета. Започна да ръми и бетонът стана черен и хлъзгав.

Граф го поведе сред лабиринт от пропусквателни пунктове. За пропуск им служеше малко пластмасово топче, което Граф носеше. Той го пускаше в едни улейчета и вратите се отваряха, а хората скачаха на крака и поздравяваха, после улейчетата връщаха топчето и Граф продължаваше нататък. Ендър забеляза, че в началото всички гледаха Граф, но колкото повече навлизаха в космодрума, толкова по-често започнаха да гледат него. Първоначално забелязваха човека с високия ранг, но по-късно, когато всички, при които влизаха, имаха висок ранг, те се интересуваха само от него.

Едва когато Граф, седнал редом с него, пристегна коланите си в креслото в совалката, Ендър проумя, че Граф ще пътува с него.

— Докъде? — попита Ендър. — Докъде ще пътувате с мен?

Граф се позасмя.

— До края, Ендър.

— Да не са ви назначили за началник на Командирското училище?

— Не са.

Значи бяха освободили Граф от поста му във Военното училище само за да придружи Ендър до новото му местоназначение. Толкова ли за важен ме смятат, питаше се той. И сякаш Питър мислено му прошепна: А как мога да се възползвам от това?

Той потрепера и се опита да мисли за нещо друго. Питър можеше да си съчинява най-различни фантазии за това, как ще завладее света, но Ендър не си фантазираше подобни неща. И все пак, като се връщаше мислено към живота си във Военното училище, на него му хрумна мисълта, че макар и никога да не бе се домогвал до някаква власт, той винаги бе разполагал с власт. Но реши, че това бе власт, постигната с отлични постижения, а не с манипулации. Нямаше причини да се срамува от нея. И никога, с изключение може би на случая с Бийн, не бе използвал властта си, за да причинява някому зло. А нещата с Бийн в края на краищата се бяха оправили. Накрая Бийн му бе станал приятел, за да заеме мястото на Алей, чието приятелство бе загубил, Алей, който на свой ред бе заел мястото на Валънтайн. Валънтайн, която помагаше на Питър в неговия заговор. Валънтайн, която все още, независимо от всичко обичаше Ендър. И като следваше този ред на мисли, той стигна до часовете на спокойствие, прекарани в прозрачната вода, заобиколена от гористите хълмове. Ето това е Земята, помисли си той. Не просто едно кълбо с обиколка от хиляди километри, а гора с блеснало на слънцето езеро, къща, сгушила се на билото на хълма, високо сред дърветата, тревист хълм, който слиза към водата, риба, която подскача, и птички, които ожесточено нападат бръмбарите, обитаващи границата между водата и небето. Земята — това бе един несекващ хор от щурци и ветрове, и птици. И гласът на момиче, който му говори от далечното му детство. Същият глас, който навремето го закриляше от ужаса. Същият глас, заради който той бе готов на всичко, за да го запази жив: да се завърне в училището или да загърби дори Земята за още четири, четиридесет или четири хиляди години. Дори и тя да обичаше повече Питър.