Играта на Ендър

Тя се засмя. Правеше им удоволствие да строят от кубчета неща, които не можеха да рухнат дори когато им се махнеше някой от подпорните елементи.

Питър на свой ред обичаше да маха по някое кубче оттук и оттам, така че строежът да стане достатъчно неустойчив и да се събори дори и при най-лекото докосване. Питър беше глупак, но все пак бе част от детството им.

— Питър се промени — каза тя.

— Хайде да не говорим за него — отвърна Ендър.

— Добре.

Тя също се покатери пълзешком на сала, но не толкова сръчно като Ендър. С помощта на едно лопатно колело той бавно насочи сала към средата на частното езеро. Тя отбеляза гласно, че Ендър е загорял от слънцето и че е силен.

— Силата се дължи на Военното училище, а слънчевият загар — на това езеро. Тук, във водата, прекарах много време. Когато плувам, имам чувството, че се намирам в безтегловно състояние. Безтегловността ми липсва. Освен това, когато съм тук, в езерото, имам чувството, че отвсякъде съм заобиколен от хълмове.

— Все едно че живееш в някаква купа.

— Аз живях в купа цели четири години.

— Значи вече сме си чужди?

— А не сме ли, Валънтайн?

— Не, не сме — отговори тя, пресегна се и го докосна по крака. После внезапно стисна коляното му, точно там, където винаги го беше много гъдел.

Почти в същия миг обаче той сграбчи китката й. Хватката му бе желязна, макар че дланите му бяха по-малки от нейните, а ръцете му в горната си част бяха тънички. За миг видът му стана напрегнат и застрашителен. После се отпусна.

— Точно така — каза той. — Ти винаги ме гъделичкаше.

— С това вече е свършено — каза тя, като отдръпна ръката си.

— Искаш ли да поплуваме?

В отговор тя се претърколи от сала. Водата бе прозрачна и чиста, в нея нямаше хлор. Те поплуваха малко, после се върнаха на сала и се излегнаха под прежурящото слънце. Около нея забръмча оса и кацна до главата й. Валънтайн знаеше, че осата е там, и в друг случай би се изплашила. Но не и днес. Нека осата се поразходи по сала. Нека и тя да се попече на слънцето.

После салът се залюля, тя се обърна и видя как Ендър спокойно смачка с пръст осата.

— Точно тези оси са много гаден вид — обясни Ендър. — Жилят те, без дори да изчакат да ги предизвикаш. — Той се усмихна. — Изучавал съм стратегията на изпреварващото нападение. Много ме бива. Никой не е успявал да ме победи. Аз съм най-добрият войник, който някога са имали.

— А кой е очаквал нещо друго? — попита тя. — Та ти си Уигин.

— За зло и за добро — рече той.

— Това означава, че ти ще промениш света. — И тя му разказа какво вършат с Питър.

— На колко години е Питър, на четиринайсет ли? И вече крои планове как да завладява света?

— Той се мисли за Александър Велики и защо да не е? Защо да не бъдеш и ти?

— Не можем и двамата да сме едновременно Александър Велики.

— Две лица на една и съща монета. А аз съм металът помежду им. — Дори когато го казваше, тя се питаше дали това е вярно. През последните няколко години тя бе общувала прекалено често с Питър и дори и когато си мислеше, че го ненавижда, тя пак го разбираше. Докато до този момент Ендър бе само един спомен. Дребничко, крехко дете, което се нуждаеше от нейната закрила. А не това помургавяло пораснало момче с непроницаем поглед, което убива оси с пръсти. Може би и той, и Питър, и аз много си приличаме, и винаги сме си приличали. Може би само от ревност сме си въобразявали, че сме различни един от друг.