Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Вече наближаваха. Билярският лагер се откри съвсем скоро пред очите на конниците и виковете им станаха по-нетърпеливи. Конете тичаха бясно напред, запотени и разпенени от скоростта. Когато „змиите“ достигнаха лагера и запитаха за кан-императора, ги насочиха към една поляна встрани от шатрите, където Издулор упражняваше боя с меч, заедно с няколко войници. Мъжете, разпределени по двойки и съсредоточени в боя, не обърнаха внимание на приближаващите ездачи, но щом Издулор ги забеляза, даде веднага знак на противника си и прекъсна боя.
Войниците „змии“ скочиха от конете си и се поклониха ниско пред императора, който нетърпеливо попита:
— Е, намерихте ли нещо?
— Господарю, открихме проход, който отвежда право в гърба на преградилите ни негули.
— Чудесно — в очите на императора блеснаха искри на задоволство. — Колко души са?
— Мисля, че около сто, сто и петдесет.
— Добре, последвайте ме.
Издулор се метна на коня си и с бърз ход тръгна към императорската шатра. Когато пристигна, повика с жест очакващия го отвън придружител и нареди:
— Доведи личния ми отряд от „глигани“ и сто души от „ястребите“, готови за бой — и се обърна към „змиите“: — А вие сменете конете си и ме чакайте тук.
Придружителят и войниците се поклониха и хукнаха да изпълняват нарежданията на императора, който скочи от коня и влезе в шатрата си, където му помогнаха да се измие и приготви за бой. Когато излезе навън, строени пред шатрата го очакваха стотина войници, едри и внушителни като канари. Слънцето играеше по металните им ризници и ги обвиваше в светъл ореол. Личният отряд на императора бе специално подбран от най-едрите и силни мъже сред Войската на „глиганите“. Зад тях чакаха по-дребните и слаби „ястреби“, окачили големи арбалети на рамо, а встрани неколцината от „змиите“, подменили уморените си коне с отпочинали.
Войниците поздравиха с вик императора и се наведоха в поклон, докато той се качваше на коня си. Издулор ги огледа от гърба на коня и със силен глас извика:
— Билярци, открихме проход, който води право в гърба на негулите, които са отрязали пътя ни към манастира. Не знам за вас, но мен ме сърбят ръцете да пролея кръвта на тези негодници, които ме държат заклещен в тази клисура от толкова време насам. Да вървим.
Въодушевени възгласи посрещнаха думите на Издулор. Мъжете последваха императора си, строени в дълга редица, а около тях се тълпяха войници и се чудеха какво става. Слухът за открития път все още не се бе разпространил навсякъде из лагера. Императорският отряд спря пред шатрата на министър Кордил, който побърза да излезе и да се поклони, когато разбра, че самият Издулор го очаква навън.
— Кордиле, „змиите“ са открили път до негулите. Вече не издържам да си губя времето и лично ще отида да се разправя с тях. Ти се погрижи да свикаш съвет. Вдигнете до ден лагера и тръгвайте към прохода. Щом стигнете там, чакайте сигнал от мен. Когато го дам, значи пътят е свободен. Ще тръгнете към манастира, а аз ще ви настигна по пътя.
— Но, господарю, разумно ли е да отидете вие?
— Тръгвам, ти направи каквото ти казах — рязко отвърна императорът и препусна с коня, а войниците тичешком го последваха.
— Булик — прошепна Крамик иззад скалата. Но нито Булик, нито Вананд го чуха. Вървяха в строй след сангасите. Днес, когато Алобоготур разбра, че Асура е родила, изпрати войската си срещу обсадилата ги уголска армия. Вананд и Булик крачеха, вперили поглед пред себе си, без да се оглеждат.
— Ветровете да ги отнесат — изруга волобарът. Мъжете напредваха и скоро щяха да стигнат пътя над пропастта. Тогава щеше да е късно да ги извика. Огледа се, намери един дребен объл камък и замери Булик. Ала вместо него улучи крачещия малко по-назад Вананд, който потърка удареното място и се огледа със смръщени вежди. Щом видя Крамик обаче, изражението му се смени с изумление. Избърза напред и сръга Булик с лакът. Двамата се извърнаха към него и го загледаха, все едно е призрак. Той им се ухили и ги повика с ръка, като в същото време направи знак да мълчат, за да не издадат присъствието му. Те се спогледаха, погледнаха и напред, но явно любопитството ги зачовърка, защото, без много-много да умуват, се постараха да изоставят строя на сангасите. Съвсем небрежно и непринудено двамата намалиха постепенно ход, и когато изостанаха достатъчно, за да не бъдат чути, с бяг стигнаха до Крамик и залегнаха до него зад скалата. Никой не им обърна внимание и не ги видя.
— Къде, ветровете да те отнесат, беше досега? — попита го Булик.
— Горе и… долу — отговори Крамик, а Вананд го загледа, все едно е полудял.