Демон, юда и магьосник
- Автор: Меспи Хедер
- Серия: Трите книги #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Демон, юда и магьосник». Краткое содержание книги:
От една страна — класика в жанра — владетели и война за смяна на статуквото на надмощие и подчинение; явна и подмолна борба между жреци и светска власт; дълбоко пазени тайни, прикривани с фалшиви и лъжовни знания, митове и легенди; принцове и принцеси, любов и съперничества, вражди, предателства, гибел… И във всички събития волево или случайно участват чудати същества и по-особени хора, владеещи причудливи магически или свръхчовешки способности…
Аналогията с класиката обаче е дотук, до фона на събитията, до първия пласт на фабулата. Защото фентъзито е изключително динамично и по структура по-скоро е съпоставимо със съвременен екшън — във всяка глава се случва нещо изключително и интересно. Всяка глава е развита като самостоятелен епизод от филм — от друга интрига и с герои, различни от тези в предишната глава. Пада булото от една тайна, но се заплитат нови интриги и въображението ти така е възбудено, че няма търпение и препуска, и не може да догони, камо ли да изпревари, неудържимия полет на фантазията на автора.
Езикът е художествено богат и изключително образен. Четеш и си представяш мястото, героите, светлините и сенките, движението и покоя, красотата и грозотата, естественото и причудливото, дори звуците и миризмите… при това, без да се натъкваш на пространни описания, които ти се иска да подминеш, а в движение, докато следиш случващото се.
Тази е от книгите, които се „поглъщат на един дъх“. И когато стигнеш до края, ти се иска веднага да започнеш следващата, защото краят й е многообещаващ.
Нощ се спусна над Лисичи урвар. Тъмна и хладна, погълна планината и мрачни сенки запълзяха сред горите. Ярки звезди заблещукаха върху индиговия небосвод, пръснати безредно тук и там, а луната, тъжна и бяла, се надвеси над земята толкова близо, сякаш на хвърлей от нея.
В дупката под Живото Дърво все още мъждукаше жълтата светлина, но постепенно зародишите угасваха. Бяха се изтърколили от гнездата, изкопани от Асура, тъй като многократно увеличиха размера си, докато пиеха от сока на дървото, и сега лежаха струпани едно върху друго, задръстили многобройните коридори на леговището. Пипалата, с които пиеха, ги нямаше вече. Изтънели и съсухрени, те бяха потънали сред черната пръст. Постепенно светлината съвсем угасна и зародишите потънаха в мрак. И тогава започна движението. Във всяко яйце нещо се размърда, зашумя. Сърцето във вътрешността се събуди и затуптя. Обвивките им се огъваха под напора на живота, пулсиращ отвътре. И ето че една обвивка се разкъса, още една след нея, и още една… Опияняващата миризма на ядките, останали на купчинки под изгнилите плодове, ги привлече към изхода на леговището. Те запълзяха натам и с наслада изсмукваха вътрешността на разпукалите се черупки, пълни със семената на Живото Дърво, обвити в гъст като желе сладък сироп. В телата им се вля нова живителна сила, а нощният хлад ги призова към външните простори. Постепенно силуетите на съществата се измъкваха изпод черната земя, разперваха огромните си криле и политаха към бялата луна. Това бе нощта, в която децата на Майката затанцуваха танца на любовта. Всяка женска трябваше да намери своя мъжки, за да могат двамата да оцелеят във войната на асурите.
Ермиар бе объркан. Нещо странно се случва, мислеше той, нещо, което учителите не му казват. Вървяха в дълга колона по един сред тъмните коридори. Отпред и отзад в колоната вървяха сангаси, а в средата й се намираха жреците, неколцина техни ученици, няколко служители и Бендидора, която крачеше точно пред него. За миг той отклони мислите си към нея. Какво, ветровете да го отнесат, прави тя тук и защо никой не му каза, че се намира в манастира?
Косата й бе с цвета на зряло жито, а лицето помургавяло от слънцето. Стори му се още по-слаба отпреди. А с тези панталони за езда, които бе облякла, и с прибраната коса приличаше на момче. Както винаги гледаше начумерено, с някакъв див поглед, който Ермиар никак не харесваше.
Бе му обяснено, че уголците нападат манастира и затова слизат в подземията, но Ермиар усещаше, че това не е цялата истина. Ала се чувстваше все още много изтощен от отровата в кръвта си и затова не се противопостави на жреците. Те имаха право като твърдяха, че е прекалено слаб, за да участва в битки. Най-странно от всичко му се стори присъствието в манастира на Бендидора от Ябрус, но не му се искаше да води разговор с нея. Бе прекалено дръпната и особена. Надяваше се по-късно да получи обяснение от жреците.
Унесен в мисли, той се стресна и замалко да се блъсне в Бендидора, когато колоната пред него спря. Надигна се да види какво става, но освен гърбовете на хората отпред, не успя да види друго. Някакви гласове прозвучаха, но каменните тунели изкривяваха звука и Ермиар не успя да разбере нищо. Сангасите, които вървяха след него, изведнъж го избутаха и един след друг започнаха да се придвижват напред.
— Какво става? — попита ги Ермиар, но само един сангас му обърна внимание, и то не за да му отговори, а с леден глас да нареди на него и Бендидора:
— Стойте тук и не мърдайте — и избърза напред.
— Куче — изсъска изведнъж Бендидора след изчезващия в тъмното сангас.
— Какво? — слисан запита Ермиар.
Тя го погледна с пренебрежение и замълча. След това се озърна из мрачния коридор. Една факла гореше наблизо, затъкната между камъните от сангасите, които се бяха погрижили да им оставят светлина. Бендидора се върна назад, вдигна факлата и огледа внимателно каменния коридор. След това, без много да му мисли, се втурна в едно разклонение и изчезна, а заедно с нея и светлината.
— Хей — викна Ермиар и забързано тръгна след нея. Сви в тунела, където изчезна момичето и викна: — Какво правиш? Върни се.
Тя се движеше бързо, но спря и се обърна:
— Махай се — викна му и се затича напред.
— Ще се изгубиш — силно се развика Ермиар, — полудя ли?
Този път обаче Бендидора не се обърна и не каза нищо.
— Ветровете да те отнесат, ябруска вещице — изруга Ермиар и тръгна след нея.
Един-два пъти се извърна назад, но продължи да следва факлата на Бендидора.
Никой не видя как двамата изчезнаха, защото се бе случило нещо невероятно, което жреците не очакваха. Докато вървяха сред потъналите в тъмнина коридори, съзряха пред себе си светлина. Някой вървеше срещу тях. Това бе толкова странно, че сангасите, крачещи най-отпред, спряха и веднага повикаха Алобоготур. Върховният жрец се загледа с присвити очи в приближаващата ги светлина. Който и да бе проникнал в подземията, щеше да обърка плановете му. Без да се замисли, Алобоготур нареди на сангасите: