Нежният измамник

Анжелика извърна глава и проследи една пчела, която летеше към напъпилата роза наблизо.

— Свекърва ми се грижи за всичко, и то много добре.

— Защото вие я оставяте да го върши.

Това беше вярно и Анжелика го знаеше. Беше минал почти месец от пристигането им в „Боньор“. Седмиците минаваха, а мадам Дюло продължаваше да държи ключовете от дома.

Тези ключове бяха центърът, символът на властта. Толкова много неща бяха заключени: острите ножове в полираните дървени сандъчета, чаят в предназначените за него ламаринени кутии, подправките в скрина с многото чекмеджета, чувалчетата с кафе, бъчвите със захар, брашно и мляна царевица, гърнетата с консервирани зеленчуци и мармалад в килера, месото, което се сушеше в специалната стая за опушване. Господарката на дома изваждаше всички тези неща, когато слугите имаха нужда от тях. За много жени това беше досадно задължение, други обаче приемаха тази задача с гордост и чувство за отговорност.

Мадам Дюло очевидно принадлежеше към последните. В началото Анжелика не разбираше добре доколко свекърва й се е сраснала с тази позиция. Сега обаче го знаеше.

Ако положението не беше толкова объркано, тя вероятно щеше да се изправи срещу свекърва си. Но когато минаха няколко седмици, тя разбра, че ако поеме управлението в свои ръце, ще лиши мадам Дюло от единственото, което все още имаше значение в празния й вдовишки живот. Майката на Рейнолд беше преживяла ужасна мъка и Анжелика нямаше сърце да я лиши от последната й опора.

Извинения имаше достатъчно. Мадам Дюло страдаше от мигрена. Беше ден за пране и мадам беше твърде заета, за да обясни на снаха си кой ключ за коя врата е. Мадам имаше гости или очакваше гости, или беше на път към едно от многобройните си благотворителни посещения при нуждаещи се семейства от околността. Така минаваше ден след ден.

В същото време неизясненото й положение в „Боньор“ все повече ядосваше Анжелика. Разбира се, слугите в къщата продължаваха да получават заповеди от дългогодишната си господарка и от сина й. Нито една молба, изразена от Анжелика, не се изпълняваше веднага. Ако помолеше за чаша чай или за препечена филийка преди обед, майката на Рейнолд беше тази, която ги поръчваше. Ако поискаше да сменят бельото на леглото й, трябваше да има разрешение от мадам Дюло. Ако имаше желание да поязди, Рейнолд трябваше да заповяда на ратаите да й оседлаят кон. Ако решеше да размести мебелите в спалнята си, също трябваше да поиска съгласието на майката и сина. Нищо не беше толкова обикновено, че да не бъде подложено на дълго, уморително обсъждане.

Освен това Анжелика усещаше, че повечето слуги са отнасят към нея с небрежна снизходителност. Разбира се, те се прикриваха и никога не показваха това достатъчно ясно, за да й дадат основание да поиска някакво наказание. Надменността им личеше по кривите усмивки, по крадливите погледи, по тона, с който разговаряха с нея. Всички тези жестове й показваха, че никой тук не я приема сериозно, че нито я уважават, нито се боят от нея. Не само слугите от къщата, и всички работници в „Боньор“ я бяха огледали внимателно, бяха наблюдавали как се отнасят към нея майката и синът, бяха я подложили на няколко изпитания и бяха стигнали до заключението, че „новата“ няма никаква власт.