Морският ястреб

Но Фензиле не се откликна на благодарствената му молитва. Наистина Сакр-ел-Бар трябваше да загине, и то от сабя, изкована от самата нея. Но не беше ли неизбежно ударът, който сразяваше него, да рани и нея със своя отзвук? Това бе въпросът, на който сега търсеше отговор. Въпреки голямото нетърпение, с което се бе стремила да ускори гибелта на корсаря, беше премислила достатъчно, за да прецени последиците за самата нея, не беше подценила обстоятелството, че неизбежният изход щеше да бъде присвояването на тази франкска робиня от Асад. Но тогава й се бе сторило, че дори и тази цена заслужава да бъде платена за решителното и окончателно премахване на Сакр-ел-Бар от пътя на сина й, което показва, че в края на краищата Фензиле, като майка, бе способна на известна саможертва. Сега се утешаваше с мисълта, че влиянието, за което се боеше да не отслабне, когато в харема на Асад влезе съперница, щеше да е почти без значение за нея и Марзак, след като нямаше да го има Сакр-ел-Бар. Останалото не беше тъй важно, но все пак донякъде я засягаше, а сегашното положение на нещата я тревожеше и в ума й бушуваха различни чувства. Очевидно бе, че не можеше да изпълни всичките си желания изведнъж, и докато злорадствуваше над задоволяването на едно от тях, трябваше да оплаква поражението на някое друго. Обаче, общо взето, чувствуваше, че трябва да се смята за победителка.

Фензиле бе чакала в това състояние на духа, без да обръща внимание на необуздано радостното и безгранично себелюбиво дърдорене на нейния лекомислен син, който съвсем не искаше да знае какво може да сполети майка му като отплата за премахването на този омразен съперник от неговия път. Поне за него цялата работа носеше само печалба, не даваше повод за нищо друго освен за задоволство; именно това задоволство той изразяваше гласно, без да обръща никакво внимание на чувствата на майка си.

Те видяха и повторното завръщане на Асад. Видяха еничарите да нахълтват в двора и да се нареждат, а пашата се появи бавно, с провлечени стъпки, с глава, оборена на гърдите, и ръце на гърба. Очакваха да видят след него да влязат роби, които да водят или носят девойката, която беше отишъл да вземе. Но те чакаха напразно, озадачени и неспокойни.

Двамата чуха дрезгавия глас, с който Асад освободи подчинените си, и трясъка на затварящата се врата; видяха го да крачи сам-самичък в лунната светлина, все в същото състояние на униние. Какво се беше случило? Нима беше убил и двамата? Да не би девойката да му се е противопоставила до такава степен, че да е изгубил всякакво търпение и да я е убил в един от гневните си пристъпи, каквито го обземаха при подобна съпротива?

Тъй се питаше Фензиле, а понеже за нея нямаше съмнение, че Сакр-ел-Бар е бил убит, извади заключението, че и останалото отговаря на предположенията й. Въпреки всичко, измъчвана от несигурността, тя повика Аюб и го изпрати да подпита Абдул Мохтар за случилото се. Аюб, който също ненавиждаше Сакр-ел-Бар, отиде на драго сърце, с надежда да чуе най-лошото. Той се завърна разочарован, с разказ, който вся ужас в сърцата на Фензиле и Марзак. Обаче Фензиле се съвзе много бързо. В края на краищата това бе най-доброто, което можеше да се случи. Нямаше да е мъчно да превърне явното униние на Асад в негодувание и да го раздуха в гняв, който щеше да унищожи Сакр-ел-Бар. Така целият въпрос можеше да се приключи, без тя да изложи на опасност мястото си до Асад. Защото не можеше да се допусне, че сега пашата ще вземе Розамунд в своя харем. Това, че бе показана на правоверните с открито лице, трябва да е само по себе си голяма пречка за гордостта му. Но съвсем невероятно би било да подчини собственото си достойнство на желанието до такава степен, че да прибере жена, която е била съпруга на негов слуга.