Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Мъжете, които мразеха жените. Книга 1». Краткое содержание книги:
Богатият индустриалец Хенрик Вангер предлага на Микаел Блумквист едногодишен договор срещу огромен хонорар, ако успее да разгадае мистерията с изчезването на любимата му племенница Хариет. Микаел Блумквист е разследващ журналист, разкрил ред скандални случаи и несправедливо осъден за клевета заради написана от него изобличителна статия срещу могъщ шведски финансов магнат. Заедно със суперхакера Лисбет Саландер — млада, кльощава, татуирана и регистрирана като психопатка, сега работеща в детективска агенция, попадат в кръговрат от динамични събития и драматични изпитания, в свят на семейна омраза и финансови скандали, в който бродят убийци-психопати.
Трилогията с 12 милиона читатели разказва за един действителен свят на аморални финансови сфери, на екстремистки заговори и на изкривено правосъдие.
Той не ѝ допадаше особено много. Замисълът ѝ предполагаше да позволи на адвокат Бюрман да се възползва от нея още веднъж. Но ако успееше да го доведе, щеше да излезе като победител.
Или поне така си мислеше.
В КРАЯ НА ФЕВРУАРИ животът на Микаел на остров Хедебю придоби рутинен ритъм. Ставаше в девет часа всяка сутрин, закусваше и работеше до дванайсет. През тези часове се запознаваше с нови материали. След това си правеше едночасова разходка, независимо от времето. Следобед продължаваше с работата си вкъщи или в кафенето на Сузане, като или преработваше прочетеното сутринта, или пък пишеше части от бъдещата автобиография на Хенрик. Винаги си почиваше между три и шест. Използваше това време, за да напазарува, да изпере, да отиде до Хедестад или пък да свърши някаква друга домакинска работа. Към седем часа се отбиваше у Хенрик Вангер и обсъждаше с него изникналите през деня въпроси. Прибираше се вкъщи около десет и четеше до един-два през нощта. Преглеждаше систематично документацията на Хенрик.
За своя изненада откри, че работата по автобиографията на Хенрик вървеше като по вода. Той вече бе нахвърлил сто и двайсет страници от фамилната хроника – те обхващаха периода от пристигането на Жан Баптист Бернадот в Швеция до около двайсетте години на двайсети век. След това се видя принуден да намали темпото и внимателно да обмисля всяка дума.
Бе поръчал в библиотеката в Хедестад книги за нацизма по онова време. Една от тях бе дисертацията на Хелене Льовс „Свастиката и снопът“[80]. Написа още около четирийсет страници чернова за Хенрик и братята му. Бе фокусирал вниманието си изключително върху Хенрик, който всъщност стоеше в центъра на разказа. Подготви дълъг списък с неща, които трябваше да провери във връзка с организацията и работата на предприятието по онова време. Откри, че освен всичко друго семейство Вангер бе сериозно обвързано и с империята на Ивар Крюгер[81]. Още една страница от фамилната история, с която трябваше да се запознае по-подробно. Бе пресметнал, че му остават всичко на всичко около триста страници. Намерението му бе да предаде готовата чернова на Хенрик за коментар до 1 септември, за да може да преработи текста през есента.
За сметка на това не бе мръднал и на милиметър в разследването на изчезването на Хариет Вангер. Колкото и да четеше обемистата документация и да разсъждаваше над детайлите, не можеше да открие нищо, което да хвърли нова светлина върху случая.
Една съботна вечер в края на февруари проведе дълъг разговор с Хенрик Вангер, в който го осведоми за незначителния си напредък. Старецът слушаше търпеливо, докато Микаел разказваше за всички задънени улици, до които бе стигнал.
– Накратко казано, Хенрик, не мога да открия нито една следа, която разследващите да не са разнищили докрай.
– Разбирам какво имаш предвид. Аз самият до умопомрачение съм си блъскал главата над това. Същевременно обаче съм уверен, че сме пропуснали нещо. Няма съвършено престъпление.
– Всъщност ние дори не можем да заключим, че става въпрос за престъпление.
Хенрик Вангер въздъхна и махна отчаяно с ръка.
– Продължавай – рече той. – Довърши си работата.
– Безсмислено е.
– Може би. Но не се предавай.
Микаел въздъхна.
– Телефонните номера – рече той накрая.
– Да.
– Трябва да означават нещо.
– Да.
– Не са записани случайно.
– Не.
– Но не знаем как да ги разтълкуваме.
– Да, не знаем.
– Или пък ги тълкуваме погрешно.
– Точно така.
– Това не са телефонни номера, а нещо съвсем друго.
– Може би.
Микаел въздъхна отново и се прибра вкъщи, за да продължи да чете.
АДВОКАТ НИЛС БЮРМАН въздъхна с облекчение, когато Лисбет Саландер му се обади, за да му обясни, че се нуждае от още пари. Тя се бе измъкнала от последната уговорена среща с извинението, че трябва да работи. Бе започнало да го гложди леко притеснение. Дали той не бе на път да загуби контрола си над тази проблемна девойка? Пропуснатата среща обаче означаваше, че тя не беше получила джобни пари и рано или късно щеше да се види принудена да го потърси. Изпълваше го безпокойство и при мисълта, че тя може да е разказала на някого за постъпката му.
Краткият им разговор, че се нуждае от пари, беше задоволително доказателство, че ситуацията бе под контрол. Нилс Бюрман обаче заключи, че трябва да държи здраво юздите ѝ. За да могат да изградят по-конструктивни отношения, се налагаше тя да разбере кой командва парада. Затова той ѝ заяви, че този път щяха да се срещнат в жилището му на площад „Одинплан“, а не в кантората. Лисбет Саландер мълча дълго в другия края на слушалката, след като чу желанието му – проклета бавноразвиваща се кучка, – преди да се съгласи.