Издирваният

След това отидоха на вечеря, която се оказа доста странна. Насочиха се към административната сграда като едно малко семейство: Ричър и Делфуенсо един до друг, а между тях доволно подскачащата Луси. Трапезарията беше голямо квадратно помещение, запълнено от двайсет маси и осемдесет стола — всички от добре обработен чам, покрит с мътно проблясващ безир. Ричър беше виждал стотици подобни помещения през живота си, но това изглеждаше доста странно, защото беше празно. Разбира се, ако не брояха свидетеля, който се беше настанил на една маса в ъгъла с три бутилки бира от различни марки. Поздрави ги с енергично кимване и широка усмивка. Изглеждаше щастлив и доволен. Може би и той не беше почивал от години. А може би никога.

Жената с майчинско излъчване от рецепцията донесе менюто. Вероятно и тя е от ФБР, помисли си Ричър. Присъстващите в трапезарията изглеждаха много доволни, че са тук, поне за момента. Но вероятно имаше и други, на които ситуацията им се струваше стресираща и дразнеща. За да се справи с тях, ѝ беше нужен някакъв служебен авторитет, а не само търпение.

Менюто се оказа повече от скромно. Предлагаха се само две ястия — чийзбъргър и печено пиле, вероятно и двете претоплени на микровълнова печка. Но по принцип агентите на ФБР бяха завършили право или професионална школа, а не ресторантьорство. Ричър се спря на чийзбъргъра, който щеше да му е пети за деня. Делфуенсо и дъщеря ѝ последваха примера му.

После, още преди да им сервират вечерята, в трапезарията се появиха двама души. Мъже със сини костюми, бели ризи и сини вратовръзки. Очевидно притежателите на двете коли, паркирани пред бунгалата. Резидентите бавачки. Изглеждаха нащрек, оживени и компетентни.

— Тези двамата ме докараха тук — прошепна Делфуенсо.

— И мен — обади се Луси. — Те ме взеха от къщата на Пола.

Новодошлите огледаха помещението и се насочиха право към Ричър.

— Ще се радваме, ако днес вечеряте в нашата компания, сър — каза този отдясно.

— Защо? — вдигна вежди Ричър.