Издирваният

— Търсех си пикапа.

— Къде го беше оставил?

— Не си спомнях. Затова го търсех.

— Каза ли им това?

— Не ме попитаха.

— И щеше да шофираш в това състояние?

— Къщата ми не е далече. Освен това познавам всеки завой.

— И?

— Онези се появиха, докато пусках една вода.

— Къде?

— Зад помпената станция. Това също не им го казах.

Ричър кимна. Нещата, които не би трябвало да вършиш. Пикаене на обществено място и шофиране в пияно състояние. Незаконни във всяко кътче на Америка.

— Значи изобщо не си ги видял — подхвърли Ричър. — След като си бил зад сградата.

— Напротив, видях ги много ясно — каза човекът. — Бях приключил и си вдигах ципа в движение.

— А те видяха ли те?

— Не. Край станцията беше доста тъмно.

— На какво разстояние беше от тях?

— На три-четири метра.

— Забеляза ли нещо?

— Казах го на шерифа и на русата дама.

— Отговорил си на въпросите им, а това е различно.

— Не си спомням.

— Концентрирай се.

Свидетелят затвори очи и започна да се поклаща напред-назад. После вдигна ръка с дланта напред, сякаш се подпираше на бетонния бункер. На това му се казваше физическо подпомагане на паметта. В момента си представяше, че отново е там.

— Първият бързаше — каза той. — Искаше да влезе пръв. Разкопчаваше сакото си.

— Заедно ли бяха преди това? И тримата ли крачеха към станцията?

— Не съм сигурен, но мисля, че да. С такова впечатление останах. После единият внезапно хукна напред, а другите двама се втурнаха след него.

— Онези с костюмите, нали?

— Да. Бяха без връхни дрехи.

— Държаха ли нещо в ръце?

— Не, нищо.

— Ти какво направи, когато и тримата се озоваха вътре?

— Тръгнах обратно към пътя.

— Защо?

— Да си търся пикапа. Освен това не исках да оставам там.

— Защо?

— Не знам. Имах лошо предчувствие.

— Заради онези с костюмите?

— По-скоро заради онзи със зеленото палто. Хич не ми хареса.

— Чу ли нещо? — попита Ричър.

— Викове, тропане — отвърна свидетелят. — Сякаш се биеха.

— Къде беше, когато онези с костюмите излязоха навън?

— На отсрещния тротоар.

— Нещо друго?

— Предупредиха ме да не говоря за тези неща — промърмори човекът, заобиколи го внимателно и продължи по пътеката.

Ричър понечи да тръгне след него, после спря. Причината беше тихото бръмчене на автомобилен двигател откъм пътя. На триста-четиристотин метра, не повече. Обърна се и видя светлините на фаровете — трептящи, леко разфокусирани, пронизващи влажния мрак.

После порталът започна да се отваря. Нито бързо, нито бавно. И почти безшумно.