Издирваният

— Според теб какво се случи в онзи мотел? — попита Ричър.

Тя хвърли на леглото чантата, която подскочи и легна на една страна. След това се настани в другия фотьойл.

— Забранено ни е да говорим за това — повтори тя.

— От кого?

— Бяха пределно ясни. Тук сме в името на собствената си сигурност. Всеки разговор по темата може да ни изложи на риск.

— Как?

— Не дадоха подробности. Просто казаха, че сме се забъркали в неща, които не разбираме. Прибрали са ни тук, за да ни предпазят. Изолирани сме като съдебни заседатели. Това има пряка връзка със Закона за патриотизма.

— Като съдебни заседатели? — вдигна вежди Ричър. — Това са глупости. Вие сте под ключ и не можете да мръднете никъде.

— Аз не искам да ходя където и да било. Тук е приятно. От години не съм ползвала отпуск.

— Ами работата ти?

— Обещаха, че ще оправят нещата с шефа. А също и с училището на Луси. Казаха, че всичко ще бъде наред. В случаи като този всички трябва да сме заедно.

— А казаха ли колко време ще ви държат тук?

— Докато всичко приключи. Вероятно няма да е дълго. Лично аз се надявам на поне една седмица.

Ричър замълча.

— Носът ти изглежда по-добре — подхвърли Делфуенсо.

— Наистина ли? — попита Ричър, въпреки че нямаше желание да обсъждат носа му. Но имаше чувството, че трябва да завърже някакъв смислен разговор.

— Преди изглеждаше ужасно — добави Делфуенсо. — Часове наред го зяпах в колата. Сега виждам, че си го почистил.

Той кимна.

— Фактически целият си се почистил. Взел си душ, нали?

— Е, това не ми се случва чак толкова рядко.

— Просто се чудех.

— Купих си и нови дрехи.

— Напразно си се охарчил. Тук дават всичко. Казаха, че можем да задържим и двата чифта дрехи, плюс тоалетните принадлежности.

— Какво се случи, след като напуснахте онзи мотел в Айова? — попита той.

Тя не отговори.

— Ти знаеш, те знаят — въздъхна Ричър. — Защо да не знам и аз? Затворен съм тук също като теб. Не мога да изляза, не мога да споделям с други хора.

Делфуенсо се замисли дълбоко. Изражението ѝ стана същото като на дъщеря ѝ преди малко — сериозно и вглъбено. В крайна сметка стигна до някакво решение, сви рамене и каза:

— Тази част беше ужасна. Имам предвид момента, в който ти влезе вътре заедно с Маккуин. Не видях много от това, което се случи, защото той ми пречеше. Но видях отблясъка и чух гърмежа. После той изтича навън, а ти не се виждаше. Помислих, че си мъртъв. Факт, който секунди по-късно беше потвърден от Маккуин.

— Така ли?

— Да — кимна Делфуенсо. — Кинг попита дали ти е видял сметката и той каза: „Да, точно между очите“.

Разбрах, че и мен ме чака същото. В смисъл, какво друго? Вече не им бяхме нужни. Започнах да пищя. Кинг ми каза да млъкна. Подчиних се, защото се уплаших. Бях сигурна, че ако не се подчиня, той ще ме застреля. В онзи момент проумях една важна истина: човек е готов на всичко, за да спаси живота си. Дори и за десетина секунди.

— Какво се случи след това?

— Пътувахме известно време. Описвахме нещо като осморки в полето. По неизвестни за мен причини те не искаха да се отдалечават много. Караше Кинг. Изминахме около петнайсет километра в западна посока и спряхме. Реших, че ми е дошло времето. Той обаче каза, че първо ще се позабавляваме, и ми заповяда да си сваля ризата. Онази синята, която ми бяха купили. Не се противопоставих. Както вече споменах, човек е готов на всичко, за да запази живота си. Кинг слезе от колата и се прехвърли на задната седалка при мен. Започна да ме опипва. После Маккуин също слезе, отвори вратата от моята страна и го застреля. Просто ей така. Извади пистолета си и го гръмна.