Издирваният
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Джак Ричър #17
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Издирваният». Краткое содержание книги:
Престъплението е извършено близо до мястото, откъдето започва това необикновено пътуване. Ричър не подозира, че е в открадната кола със заложница. А двамата мъже не подозират, че са качили на автостоп най-неподходящия човек.
Бившият военен полицай и друг път е попадал в центъра на сложни конспирации. Но този път той не знае кои са добрите и кои лошите. Никой не казва истината – нито похитителите, нито заложницата. Нищо не е такова, каквото изглежда. А полицията вече издирва огромен мъж със счупен нос.
Джеймс Бонд, Мръсния Хари и Джейсън Борн не биха пожелали Ричър за противник.
Read more:
Остана на място в мрака и напрегна слух. Не чу нищо. Пълна тишина. Никакъв трафик, никакви самолети. Само безкрайна нощна празнота. Здравият разум и елементарните изчисления сочеха, че се намира в Канзас, някъде по оста Топика-Уичита, може би по средата, но по-скоро малко по-близо до Топика, може би в района на резервата „Толграс Прери“. Но топографията наоколо беше толкова безлична, че спокойно би могъл да се намира и на обратната страна на Луната. Небето беше покрито с ниско надвиснали облаци, а зад телената ограда сякаш изобщо не съществуваше живот.
Ричър се обърна и тръгна в посоката, от която беше дошъл. Малко след като подмина първия от четирите осветени прозореца, почти се сблъска с някакъв мъж, който излизаше от стая № 14. Слаб и жилав, среден на ръст, не млад, но все още не и стар, със загорялото и обветрено лице на човек, който прекарва много време на открито.
Фермер, около петдесетгодигиен.
Човекът му се усмихна заговорнически и подхвърли едно „здрасти“.
— Ти си свидетелят, нали? — попита Ричър.
— Кой съм? — ококори се насреща му човекът.
Не бих казала, че е най-острият нож в чекмеджето.
— Онзи, който е видял червената кола — поясни Ричър.
— Може да съм я видял, а може и да не съм. Тук е забранено да говорим за такива неща. Дори и помежду си. Не те ли предупредиха?
Човекът беше облечен с нови дънки, нова синя риза с копченца на яката под нов син пуловер. Същите като онези върху леглото на Ричър, но по-малък номер. Косата му беше чиста и сресана, лицето — гладко избръснато. Приличаше на човек в отпуск.
— Кога те докараха тук? — попита Ричър.
— Рано тази сутрин.
— Доусън и Мичъл или някой друг?
— Не им знам имената. Освен това не ни разрешават да говорим на тази тема. Не те ли предупредиха?
— Кой трябва да ме предупреди?
— Не те ли посетиха?
— Още не.
— А ти кога пристигна?
— Току-що. Преди няколко минути.
— Значи скоро ще те посетят. Направо в стаята, където ще ти разяснят правилата.
Човекът се размърда на пътеката, сякаш бързаше да си тръгне. Сякаш имаше някаква работа.
— Къде отиваш? — попита го Ричър.
— В трапезарията, човече. Къде другаде? Тук имат и бира. Най-различни марки в изстудени бутилки с дълги гърла. Какво по-хубаво от това? Никакво бачкане, безплатна храна и бира. Кажи ми къде другаде ще намериш такова нещо?
Ричър не отговори.
— Идваш ли? — попита човекът.
— Може би по-късно.
— Няма лошо. Намислил съм да ударя няколко бири, но те имат много. Запасите им няма да свършат скоро, повярвай ми.
След тези думи човекът забърза по пътеката.
Отначало се виждаше от кръста надолу, осветен от прожекторите за табелите, после цялата му фигура се стопи в мрака.
Ричър остана на място. Пред стая № 14. Една от двете с осветени прозорци, пред които нямаше паркирани служебни коли. Другата беше № 5. Той се обърна и тръгна обратно, подмина бунгалото, заобиколи някаква цветна леха и се насочи към следващата сграда в редицата. Номер пет беше първата врата открая. Реши да почука, но не се наложи. Докато беше на два метра от там, вратата се отвори и от нея изскочи изпълнено с енергия момиченце. Слабичко, с тъмна коса и бледа кожа, може би десетгодишно. На лицето му грееше широка усмивка. В следващия миг то зърна огромната сянка на Ричър на пътеката и замръзна. Усмивката се стопи, заменена от учудване, а след това и от тревога. Момиченцето покри лицето си с длани и Ричър вече не виждаше нищо освен две огромни очи.
— Здравей, Луси — рече той.
56
После на прага се изправи Делфуенсо, вероятно дочула познат глас. Фигурата ѝ се очерта на меката светлина на лампата в стаята. Изглеждаше в отлична форма — отпочинала, щастлива и спокойна. Беше облечена в дамската версия на облеклото, предлагано в комплекса. Нови дънки, нова синя блуза под син пуловер, който беше по-тънък и къс от мъжкия модел. Косата ѝ беше чиста и добре сресана. Очевидно беше заварила достатъчно дрехи върху леглото и достатъчно тоалетни принадлежности в банята.
Очаквахме ви.
— Това е мистър Ричър, Луси — обърна се към дъщеря си тя. — Той беше с мен за известно време.
— Здравей, мистър Ричър — рече детето.
— Здравей, Луси — повтори той.
— Счупил си си носа — каза то.
— По-скоро друг ми го счупи.
— Боли ли те?
— Вече по-малко.
— Луси беше тръгнала да разгледа игрището за мини-голф — каза Делфуенсо.
— Току-що бях там — отвърна Ричър. — Тъмно е и нищо не се вижда.