Ужас [bg]

И все пак госпожица Кракрофт не се държеше резервирано или укорително с него. Тя му се усмихваше, обръщаше се към него с разни коментари и се опитваше да го въвлече в разговорите, както правеше всяка вечер в губернаторската резиденция. А дали усмивката й не беше по-топла от обичайното? По-нежна? Дори влюбена? Сигурно беше така.

След вечеря, когато Крозиър й предложи да се разходят в градината, тя се извини и отказа, изтъквайки като оправдание даденото обещание да партнира в игра на карти на капитан Джеймс Рос в голямата приемна зала. Желае ли командир Крозиър да се присъедини към тях?

Не, командир Крозиър на свой ред се извини и отказа, досещайки се по топлите и непринудени нотки в сърдечния й, шеговит глас, че тази вечер в губернаторската резиденция всичко трябва да тече по обичайния си ред и това ще продължи, докато двамата не се срещнат насаме, за да обсъдят бъдещето. Командир Крозиър обяви гръмко, че леко го наболява глава и ще си легне по-рано.

На следващия ден, още преди зазоряване, той беше буден и облечен в най-хубавата си униформа, обикаляше по коридорите на имението, убеден, че София също ще гори от нетърпение да се срещне с него по-рано.

Оказа се, че греши. Сър Джон слезе пръв за закуска и завърза безкраен, непоносимо скучен разговор за разни дреболии с Крозиър, който така и не беше усъвършенствал безинтересното изкуство на празните приказки, а още по-малко бе способен да поддържа разговор за това каква би била подходящата тарифа за отдаването под наем на затворници за прокопаването на канали.

Втора се появи лейди Джейн и дори Рос слезе за закуска, преди София най-накрая да благоволи да се появи. Тогава Крозиър пиеше вече шестата си чаша кафе — той се беше научил да предпочита кафето пред чая по време на презимуването си с Пари в северните ледове няколко години по-рано, — но остана на масата, докато младата дама закуси обичайните яйца, наденичка, боб, препечена филийка и чай.

Сър Джон изчезна нанякъде. Лейди Джейн се изпари след него. Капитан Рос се отдалечи с бавна походка. София най-накрая приключи със закуската си.

— Не искате ли да се поразходим из градината? — попита Крозиър.

— Толкова рано? — рече тя. — Навън вече е много горещо. Есента не показва никакви признаци на захлаждане.

— Но… — започна Крозиър, опитвайки се да изрази с поглед неотложността на покана си.

София се усмихна.

— За мен ще е удоволствие да се разходя с вас из градината, Франсис.

Двамата вървяха бавно и безцелно, очаквайки кога единственият градинар затворник ще разтовари тежките торби с прясна тор.

Когато мъжът си отиде, Крозиър я поведе към каменната пейка в най-далечния и най-сенчест край на дългата, симетрично подредена градина. Помогна й да се настани и я изчака да сгъне слънчобрана си. Тя вдигна глава и го погледна — Крозиър беше твърде развълнуван, за да седи и стоеше изправен пред нея, пристъпвайки от крак на крак, — и на него му се стори, че зърва очакване в очите й.