Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Ние поискахме две неща — побързах да се намеся аз, за да предотвратя нова конфронтация. — Диамантите и да отзове хрътките си. Въпросът е каква е връзката с номера, който той току-що изпълни.
— Няма връзка — обади се Тревън. — Няма отношение към първото и ще му попречи да направи второто. Затова предполагам, че номерът вече е бил планиран. И няма нищо общо с дъщеря му. Става дума за нещо друго.
Аз също бях на такова мнение.
— Добре, но какво? — попитах аз.
Всички мълчаха. Докс се обърна към Кей.
— Миличка, ако имаш някакви идеи каква беше цялата тая работа по телевизията, сега е моментът да ги споделиш.
Тя не отговори веднага. Разбрах, че се е развълнувала при вида на баща си, било заради онова, което беше направил, било заради положението, в което се намираше момичето. Опитваше се да овладее емоциите си.
— Може би просто не забелязвате нещо невероятно очевидно — след малко каза Кей. — Баща ми е почтен човек.
Докс тъжно се усмихна.
— Е, моите уважения, ама ти не го познаваш толкова добре, колкото ние.
— Напротив — възрази тя. — Вие не го познавате толкова добре, колкото аз.
Всички пак се умълчахме. Влязох в секретния уебсайт. Имаше съобщение от Хортън.
— Той идва — осведомих ги аз. — Довечера, с диамантите. Очаквал да кацне към осем. С частен самолет. Не можел да рискува с пътнически заради диамантите. Транспортната полиция била обезумяла, претърсвали всички ръчно. Казва, че е готов да се срещнем където ние поискаме.
— Дава ти маршрута си, така ли? — смая се Тревън.
Кимнах. Нямаше нужда никой да го отбелязва. Хортън или съвсем очевидно се опитваше да ни примами в капан, или ни демонстрираше, че можем да го убием, без да окаже съпротива, ако просто пуснем дъщеря му.
Само че трябваше да е втората възможност. Той знаеше, че няма да се разкрием повече от необходимото. За диамантите щеше да отиде само един от нас. Останалите щяхме да сме другаде, опрели решително съвсем истински пистолет в главата на дъщеря му.
— Той ми каза, че изявлението му щяло да ни успокои — промърмори Ларисън. — Нещо ни убягва, но не го виждам.
Никой не отговори. Едва ли щяхме да го открием. Просто трябваше да попитаме Хортън. И тогава разбрах.
— Не ни трябва да го виждаме. Той иска да разговаря с нас. С онзи, който ще иде да вземе диамантите — Хортън иска да разговаря с него, не само да му предаде чантата.
— Какво ще спечели от това? — учуди се Докс.
Погледнах Кей.
— Не знам. Трябва обаче да решим кой ще отиде на срещата.
Моят партньор се изправи.
— По дяволите, аз ще отида.
Зачудих се дали не блъфира. Знаех, че изпитва желание да закриля Кей и се безпокои заради Ларисън.
— Не — отвърнах. — Искам Хортън да усети онова особено изтръпване, което можеш да оцениш истински само когато се питаш дали точно в този момент през оптичния си мерник не те наблюдава един бивш снайперист от морската пехота.
— Аз не мога — заяви Ларисън. — Колкото и да ми се ще. От нас четиримата, Хорт се страхува най-много от мене. Защото знае, че го приемам лично. Ако искате да сме сигурни, че ще прави каквото му кажем, нека си представя дъщеря си сама и безпомощна в моята компания.
Не ми допадаше идеята да оставим Ларисън насаме с Кей, обаче не можех да не се съглася с мнението му.
— Аз ще отида — обади се Тревън.
Всъщност предпочитах да го направя аз. Нямах вяра на Тревън. Той беше изключително мълчалив в метрото в Лос Анджелис, когато за пръв път обсъждахме възможността да тръгнем срещу полковника, и в „Капитъл Хилтън“ основателно ме обвини, че го подозирам в съучастие за заложения ни капан с цианида. Но нямаше как да съм сигурен, а и не исках нови конфронтации. Каквито и да бяха отношенията между нас четиримата, явно още не бяхме стигнали дотам, че да уреждаме противоречията си без вероятност от употреба на огнестрелно оръжие.
Колкото и да е странно, не се безпокоях особено, че Тревън може да духне с диамантите. Сто милиона долара са много пари, вярно. Само че няма да останеш достатъчно дълго жив, за да ги харчиш, ако по петите ти сме ние с Ларисън и Докс. По-добре да се задоволиш с и без това космическите двайсет и пет милиона и да останеш жив, за да им се наслаждаваш. Предполагах, че Ларисън си е направил същата сметка и е стигнал до същото заключение.
— Ще трябва да наблегнеш адски много на маршрута за засичане на наблюдение — казах. — Не знаем…