Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
Той вдигна ръка.
— Как ни е проследил във Вашингтон, да. Сателити, безпилотни самолети, охранителни камери и прочее. Ще внимавам.
Отново кимнах, осъзнал, че се опитвам да контролирам и най-малките подробности, явно бях неспособен да се въздържа.
— Хорт ще иска да му кажеш кога ще освободим дъщеря му — обади се Ларисън. — Кажи му, че ще е едва след като дадем диамантите на експерт за проверка. Ако си мисли, че пак ще ми пробута торба с пластмаса, ще го накарам да си плати.
— Диамантите са само половината от въпроса — припомни Докс. — Как ще прекрати преследването, след като вече е цивилен? И как изобщо ще разберем, че го е прекратил?
Осъзнах, че Ларисън изобщо не се вълнува за преследването. Искаше само диамантите. Това не беше нещо съвсем ново, но все пак ме обезпокои. Усещах, че ще се наложи да направя нещо с него, нещо крайно. Все още не знаех какво. А може би просто не исках да мисля за това.
Погледнах Тревън.
— Хортън трябва да ти даде уверения, че ще спре преследването. Все още не сме наясно каква форма ще имат тези уверения. Засега можем да приемем, че ще струват нещо, защото в противен случай той ще изложи дъщеря си на по-голям риск. Тъй че, каквото и да каже, просто му отговори, че ще предадеш информацията на останалите и по-късно ще се свържем с него.
— Това няма да му хареса — отбеляза Тревън.
Ларисън се усмихна.
— Ще му е адски неприятно. Само че няма да има избор. Няма да рискува да те върне при нас с празни ръце.
После погледна Докс.
— Поне докато аз съм тука.
24.
Тревън седеше в ъгъла на грамадната, пищно украсена чакалня на лосанджелиската Юниън Стейшън и чакаше Хорт. Глокът лежеше в черна чанта за колан, оставена с отворен цип на голямото кресло от махагон и кожа до него, но той не очакваше незабавни проблеми. Дори Хорт да не беше подал оставка, неговите възможности бяха доста ограничени. Какво би могъл да направи? Да доведе група за похищение? Щеше да им се наложи да измъкнат Тревън от гарата, ако преди това изобщо оцелееха при престрелката. Убийство? Това нямаше да донесе на Хорт нищо, освен може би смъртта на дъщеря му. Не, най-вероятният сценарий — освен Хорт да не направи абсолютно нищо, като се имаше предвид, че го държат за ташаците — беше полковникът да нареди на хората си да чакат на разстояние и да се надява, че ще успее да проследи Тревън до мястото, където държат Кей. И тъкмо затова бяха определили за място на срещата Юниън Стейшън. С нейните многобройни нива, входове и изходи, с множеството й жп перони, метростанции и автобусни спирки и с близостта й до три магистрали и безброй улици, щеше да е нужна цяла армия, за да завардят гарата.
Малко се изненада, когато Рейн се съгласи точно той да се срещне с Хорт. Човекът имаше верен инстинкт и се беше насочил към Тревън в „Капитал Хилтън“. Само че нямаше върху какво да стъпи и сигурно бе решил, че просто трябва да запази подозренията за себе си. Поне за момента.
Наблюдаваше всевъзможни хора да минават и заминават по настлания с плочки под и през грамадните сводести входове. Високият таван с открити греди и полилеи в стил ар деко поглъщаше телефонните им разговори, а напомнянията за значението на бдителността и необходимостта от незабавно съобщаване за подозрителни действия периодично ги заглушаваха. Във въздуха се усещаше напрежение, не много по-различно от последиците на 11 септември: хората бързаха повече от обикновено, като че ли минаването през жп гара е станало равносилно на смъртоносна игра, лицата им бяха опънати, подозрителни и уплашени, очите им скачаха насам-натам в опит да разчетат изражения, на които по-рано изобщо не са обръщали внимание. Навсякъде имаше полиция и петима-шестима войници, патрулиращи в бойна униформа, стиснали в готовност своите М-16. Това обаче не бяха хора на Хорт. Бяха резервисти, а за агент като Тревън разликата между някой нещатен и ветерана от Съвместното командване на силите за специални операции беше като разликата между дете, играещо мач, и професионалист от Националната футболна лига. Хората на Хорт бяха невидими чак до момента, в който ти нахлузваха чувал на главата или ти пръскаха мозъка. Сценката с тези хора на гарата беше просто театър. Те трябваше да изглеждат страшно и да успокояват паникьосаното общество, че НЕЩО СЕ ВЪРШИ, и Тревън предполагаше, че майсторски си играят ролите.
Хорт се появи в девет и нещо. Носеше цивилно облекло — тъмнозелен панталон и зелено поло — и син найлонов сак. Лицето му беше нетипично омърлушено — изглеждаше изтощен до крайност, като човек, който е претърпял голяма загуба и сега е ужасен да не изгуби и всичко останало.