Скритият оазис

Непознатият, оказало се, бил бедуин куфра, от племето Бану Сулаим, заклети врагове на ал-Рашайда. Самият брат на Мохамед бил убит при внезапно нападение на това племе и той би могъл напълно оправдано да пререже гърлото на нещастника още там с ножа, който до днес висеше на стената в хола на Захир. Вместо това той му дал вода, макар че собствените му запаси били съвсем зле, взел го на собствената си камила и седем дни пътували през пустинята, и двамата пред самия праг на смъртта.

— И защо направи това? — попитал го бедуинът куфра, когато накрая стигнали до оазис и намерили вода и храна. — Спасяваш ме, след като между нашите племена има толкова злоба, извършени са злини, които никога няма да се поправят?

— Много са задълженията на бедуина Рашайда, но нищо не е по-свято от грижата да помогнеш на изпаднал в беда непознат, какъвто и да е той — бил отговорът на Мохамед.

Обикновено тази история беше повод Захир да се почувства радостен и горд. Колко пъти само я беше разказвал на сина си с настоятелното пожелание той да живее, както е живял старият Мохамед, да проявява същото достойнство, скромност и състрадание.

Тази вечер обаче, след всички скорошни събития, тя не го караше да се чувства нито радостен, нито горд. Вместо това го караше да изпитва непоносимо усещане за празнота и да се самообвинява.

Много са задълженията на бедуина Рашайда, но нищо не е по-свято от грижата да помогнеш на изпаднал в беда непознат.

Той извади от джоба си металния компас, отвори го и огледа инициалите, гравирани върху вътрешността на металното капаче — АХ. Тъмните му очи отразяваха огъня, а думите на предшественика отекваха в главата му, виеха там и го тормозеха. Какъв смисъл имаше човек да познава пустинята така добре като него, да запазва живи всички стари истории и песни, щом не може да оправдае най-основното напътствие на предците си? Той имаше задължение, което не беше изпълнил. Тежестта от провала го потискаше, така че тази вечер — вместо да му помогне да заздрави връзката си с рашайдските си предци, присъствието му в пустошта само му напомняше колко недостоен е всъщност в сравнение с тях.