Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
Вдигнах ръка и замахнах. С оглушителен трясък една от мачтите на сала се разцепи надве. Хората наоколо взеха панически да блеят и се разпиляха във всички посоки, когато дебелото дърво, тлеещо като жарава, се стовари върху палубата. По лицето на Тъмнейший се изписа потрес.
– Сеч! – задави се Иван и залитна.
– Назад! – извиках предупредително.
– Ти не си убиец, Алина – проговори Тъмнейший.
– Мисля, че равканците, които току-що ти помогнах да избиеш, са на друго мнение.
На сала се възцари паника. Опричниците стояха нащрек, но въпреки това се бяха отдалечили на почтително разстояние от мен.
– Нали всички видяхте какво стори той с тези хора? – провикнах се към стражите и гришаните наоколо. – Това ли е бъдещето, което желаете? Един свят, потопен в мрак, един напълно променен свят? – Виждах тяхното объркване, гнева и страха им. – Още не е късно да го възпрете! – продължих умолително. – Моля ви, помогнете ми!
Никой от тях не помръдна. И войниците, и гришаните стояха като окаменели на палубата. Всички бяха твърде изплашени – както от него, така и от един бъдещ свят без неговата закрила.
Опричниците пристъпиха малко по-близо. Трябваше да избирам. Двамата с Мал нямаше да имаме друг шанс.
„Така да бъде“ – помислих си.
Погледнах през рамо с надеждата Мал да се досети, после се хвърлих към едната страна на сала.
– Не ù позволявайте да стигне парапета! – кресна Тъмнейший.
Стражите се втурнаха към мен. Тогава оставих светлината да угасне.
Потопихме се в мрак. Надигна се вой, а над нас дочух зловещия писък на волкрите. Протегнатите ми ръце напипаха парапета. Прехвърлих се през него и паднах на пясъка, претърколих се, успях да стана и се втурнах сляпо към Мал, запращайки дъга от светлина пред себе си.
Откъм сала се носеше кръвопролитният рев на неравна битка. Волкрите нападаха, в мрака взеха да избухват залпове от огъня на Гриша. Аз обаче не можех да мисля за хората там.
Дъгата на моята светлина стигна Мал, свит на кълбо върху пясъка.
Надвесената над него волкра изпищя пронизително и изчезна в мрака.
Втурнах се натам и му помогнах да се изправи.
В пясъка до нас със свистене се заби куршум, блъснах Мал извън светлия кръг, после и сама се метнах в тъмното.
– Прекратете огъня! – извиси се гласът на Тъмнейший, надвиквайки хаоса на палубата. – Тя ни трябва жива!
Образувах нова защитна дъга от светлина над двама ни с Мал и разгоних насъбралите се волкри.
– Не можеш да избягаш от мен, Алина! – провикна се Тъмнейший.
Не можех да допусна той да ни преследва. Не можех да си позволя риска да оцелее. Въпреки това се мразех заради онова, което трябваше да направя.
Нито един от хората на сала не застана на моя страна, но заслужаваха ли заради това да ги изоставя на волкрите?
– Не може да оставиш всички ни да загинем тук, Алина! – продължаваше да вика Тъмнейший. – Сториш ли го, знаеш докъде ще те доведе това.
Усетих в мен да се надига истеричен кикот. Знаех. Много добре знаех, че това ще ме направи като него.
– Нали ме молеше за снизходителност! – Той опита да надвика смъртоносния зов на Долината, алчните писъци на волкрите и ужаса, който сам беше предизвикал. – Това ли е представата ти за милосърдие?
Втори куршум се заби в пясъка, само на сантиметри от нас. „Да – помислих си, докато силата в мен набираше мощ, – това е милосърдието, на което ти ме научи.“
Вдигнах ръка и я стоварих надолу като огнена дъга, която разсече въздуха. Остър пукот разтърси земята и отекна в Долината, когато салът се разцепи надве. Пронизителни писъци изпълниха въздуха, усилени от зловещия крясък на обезумелите волкри.
Сграбчих ръката на Мал и издигнах купол от светлина над нас. Побягнахме, препъвайки се в мрака. Скоро чудовищата останаха далеч зад нас и звукът от битката заглъхна.
ИЗЛЯЗОХМЕ ОТ ДОЛИНАТА някъде на юг от Новокрибирск и за първи път стъпихме в Западна Равка. Следобедното слънце грееше ярко, а тревата по ливадите беше зелена и дъхава, но ние не спряхме да ù се насладим. И двамата бяхме изтощени, гладни и ранени, но нашите врагове едва ли щяха да ни оставят на мира, затова нямахме право на почивка.
Продължихме да вървим, докато не намерихме укритие под клоните на една овощна градина. Останахме там до падането на мрака, защото се опасявахме, че някой може да ни види и да ни запомни. Въздухът беше наситен с уханието на ябълков цвят, но плодовете бяха още много малки и зелени и не ставаха за ядене.