Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Ти, чиито очи са като огнени пламъци!… Ти, чиито крака са като бронзови… О! Седем дихания…

Изречението остана недовършено. Вече се чуваше само пращенето на пламъците, плача и песнопенията на останалите християни.

Противно на волята си, Аелий очакваше още един вик. Сети се за медальона, който беше откъснал от врата на християнина и който още стискаше в юмрука си. Пусна го под бронята си леко отвратен.

Сега димът се изкачваше почти право нагоре, в синьото небе на Антиохия. Макриан до него си прочисти гърлото и заяви:

— Знаеш много добре как да се държиш с императора, префекте. Всъщност ти знаеш много добре как да се държиш с всички. В това е чарът ти, трябва да го призная.

— Трябва ли да долавям упрек в гласа ти, прокураторе?

Макриан не отговори веднага. Въпреки охраната на легионерите, християните там долу се вкопчваха един в друг, крещейки, без да могат да се успокоят и да продължат да пеят. Легионерите ги удържаха, като ги налагаха с тояги.

Макриан се увери, че пазачите около тях бяха твърде увлечени да наказват тълпата, за да ги чуят, и изскърца през зъби:

— Не бъди самонадеян, Аелий. Все още имаш нужда от мен. Валериан обича присъствието на млади офицери около себе си, а не нежната им обич. Той е по-недоверчив от когато и да било. Непрекъснато си въобразява капани. Способен е да си смени мнението от вечерта до сутринта. Особено за новите повишения.

— Не забравям какво ти дължа, Макриан, ако това те тревожи – процеди през зъби Аелий. – Можеш да разчиташ на мен. Разочаровал ли съм те някога?

Пламъците вече бяха доста високи, за да топлят на двайсет крачки от кладата. Макриан се подсмихна, посочвайки огнището.

— Всеки човек се променя някой ден, Аелий. Погледни онзи. Вече дори не се различава сред пламъците.

И добави по-тихо:

— Разчитам на теб така, както Димитриос очаква корабите си. Без изобщо да е сигурен, че ще пристигнат, когато са му нужни.

Аелий обърна гръб на огнището. В края на краищата това беше само един обикновен огън от горящи съчки.

— Ще бъда на линия, когато се наложи, прокураторе. И за двама ни е еднакво добре аз да бъда префект на Палмира.

Макриан замълча. Християните се втурнаха към жаравата, падайки отново на колене пред нея и мълвейки монотонно молитвите си. Някои бяха толкова близо до огъня, че косите им можеха всеки момент да се запалят. Управителят тръсна глава отвратен и запита шепнешком:

— Вярно ли е, че ти се случва да споделяш леглото на онзи Хайран, синът на палмирския цар?

Аелий се усмихна леко.

— Един римлянин никога не си ляга със свободен мъж, Макриан.

— Той е варварин, преди да е римлянин. Независимо от това дали е царски син, или не. Прегрешението ти няма да бъде толкова голямо…

— Хайран е единственият син на Оденат. Ще стане цар на Палмира. И тогава ти ще бъдеш доволен от мен, прокуратор Макриан.

Макриан го погледна остро.

— Ти не съобщи ли на Валериан, че Оденат си взема нова съпруга?

— Дори на Оденат да му е писано някой ден да има друг син, за момента той още не е роден. А и той ще дойде след Хайран.