Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
Това бе наистина съвсем различен свят от където и да е другаде в областта на Залива, още по-вълшебен поради близостта си с малко кичозната Мека за туристите Сосалито, модният мравуняк, където се тълпяха юпитата, наречен Мил Вали. От тази страна на Тамалпаис главни улици с дървени тротоари и десетина вековни сгради наричаха себе си „градове“. Единственият признак за живот бяха двайсетте харлита, паркирани пред единствената салун — винаги имаше кръчми. По пътя минаваха покрай надписи на ръка, заковани на старите букове и предлагащи живи пилета, прасета и овце. Пресни яйца и мляко се продаваха на всеки няколко километра.
По-голямата част от областта изглеждаше малко по-западнала, а Глицки беше идвал тук много пъти, когато с почти постоянната през годината мъгла и вятър местността беше изглеждала почти необитаема, същинска пустош. Днес, на топлото слънце — на плажа щеше да стигне до 27 градуса по Целзий, преди да се върнат у дома — запуснатият и изоставен пейзаж внезапно му се стори нарочно такъв. Много хипита от шейсетте години, изпаднали и опарили се хора от седемдесетте и осемдесетте се бяха заселили тук и не искаха мястото да променя облика си. Не искаха нови коли и псевдоимения, предпочитаха по-спокойното темпо, разбраните съседи, усамотението. През повечето време Глицки осъждаше този начин на живот — тези хора бяха без ориентир, те не живееха в истинския свят.
Днес на плажа обаче той наблюдава един човек, който беше въплъщението на застарелия хипи. Мъж горе-долу на неговата възраст, към петдесет и няколко, вплиташе пролетни цветя в косата на малкото си момиченце. Глицки се улови, че почти му завижда за простотата на този живот. Жената с него — може би майката на момичето? — също беше клише. Дългата ѝ коса беше пусната свободно надолу по гърба. Беше я оставила посивее. Тя дърпаше струните на акустична китара и припяваше мелодии на Джони Мичел, когато се сещаше за думите. Възможно бе — полицаят у Глицки заговори — и двамата да бяха дрогирани. Но можеше и да не са. Възможно беше просто да се радват на деня, точно като него и Трея.
— Заменям шоколадова бисквитка за това, което си мислиш.
Тя седеше до него, скривайки слънцето от лицето му.
Бе се изтегнал настрана върху одеялото им на топлия пясък.
— Първо бисквитката. — Лапна я наведнъж и я сдъвка. — Благодаря.
— Сега мислите — напомни тя. — Такава беше уговорката.
— Няма да ти харесат мислите ми. Страшни са.
— Мислиш си за страшни неща дори и тук?
— Харесва ми тук. Аз съм почти напълно щастлив. Това ме плаши.
— Удобството и щастието те плашат?
— Те не траят дълго. Човек не трябва да свиква с тях.
— Не, пази боже. — Тя протегна дланта си и я прокара по ръката му. — Ако забравим, разбира се, че ти и аз живяхме много хубаво тези последни няколко месеца.
Той сложи ръката си върху нейната.
— Не съм забравил това и за секунда. Нямах предвид нас.
— Добре. Защото планирам да продължа това нещо още известно време.
— Известно време става. Това го приемам.
— Най-малкото, да кажем, още деветнайсет години.
— Какви деветнайсет… — Глицки спря и я погледна косо, въпросително.
— Деветнайсет години. — Тя говореше с тон на сериозна загриженост. Като се имаше предвид разликата от деветнайсет години помежду им, въпросът за това дали трябва да имат свое дете някой ден едва не ги беше разделил, преди да се сгодят. Глицки вече бе минавал през „децата“ три пъти. Бе приключил с това, информира я той.
Това беше едно от най-тежките неща, които бе правила някога, но Трея му каза, че ако е така, трябва да престанат да се срещат. Тя не желаеше да използва този проблем в играта за надмощие, за да се добере до него или да го задържи. Ако не му се иска да минава отново през състоянието на родител, тя напълно го разбираше. Оставаше си хубав мъж и тя го обичаше, но също така знаеше коя е и какво иска.
Известно време Глицки бе живял с нейното решение и със своето собствено. Един ден се събуди и разбра, че е променил решението си. Присъствието ѝ в живота му беше по-важно от всичко друго. Не можеше да я загуби — нищо не можеше да бъде причина за това.
Но сега този, някога далечен, един ден беше дошъл и Трея хапеше устни от напрежението дали нейният съпруг ще приеме реалността.
— Според мен за децата е по-добре, ако израснат в дом, където родителите се чувстват удобно и са щастливи, затова си мисля, че ще трябва да запазим това поне докато бебето излезе от дома и си стъпи на краката. Не си ли съгласен? — Опитвайки се да се усмихне, тя сграбчи здраво ръката му с двете си ръце и го погледна в очите. — Исках да ти кажа снощи, когато се прибрахме, но твоите инспектори бяха там, а когато си тръгнаха, беше толкова късно…