Клетвата
- Автор: Лескроарт Джон
- Серия: Дизмъс Харди [bg] #8
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Весела Люцканова
- ISBN: 954-8453-93-2
- Переводчик: Димитър Бърдарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Клетвата». Краткое содержание книги:
„Клетвата“ е една експлозивна история за лоша медицина и жестока справедливост, в която адвокатът Дизмъс Харди и полицаят Ейб Глицки се изправят един срещу друг в най-опасния случай, с който някога са се сблъсквали.
Когато шефът на най-голямата здравна организация в Сан Франциско умира в собствената си болница, никой не се съмнява, че причината са тежките наранявания, получени при автомобилна катастрофа. Но аутопсията разкрива нещо различно.
Ейб Глицки, макар и спъван от лутането на двамата назначени с политически протекции полицаи, бързо взима на прицел дежурния лекар Ерик Кенсинг. Изпаднал в отчаяние, Ерик се обръща за защита към Харди. Докато напрежението нараства, Харди поема инициативата, убеден, че убийството не е свързано с неговия клиент, а с обкръжението, в което работи.
Харди стига до ужасяващата истина, че много пациенти умират, жертви на убийство. Разкрива заговор на алчност и насилие, отнемащ човешкия живот, който всеки лекар се е заклел да пази.
В „Клетвата“ Джон Лескроарт е в най-добрата си форма.
A particularly strong plot. – Los Angeles Times
Topical and full of intrigue. – Milwaukee Journal Sentinel
Doctor Eric Kensing is living in fear that he is about to be indicted for the death of a patient. That patient was his boss, Tim Markham. But Kensing and Markham aren't just connected by work – Kensing's wife is one of Markham 's many lovers. It's not looking good for Kensing, so he enlists the help of lawyer Dismas Hardy. Some say Kensing is not worth saving, although others say that Kensing is a special doctor, prepared to do anything to save a patient's life, even defying proper medical procedure. Despite all the damning evidence, Hardy becomes increasingly sure that Kensing is innocent. Against mounting pressure for an arrest, Hardy knows that the only way to save Kensing is to find the real murderer. And like Kensing, he seems to be working within a system that is set up to thwart him and any attempt at real justice…
— Не сме се били. За това трябват двама души. Тя ме нападна.
— А вие какво търсехте там, като начало?
— Мой ден беше за децата. Имах билети за мача на „Джайънтс“. Много просто. Вижте, моментът наистина не е подходящ. Разбирате ли ме? Сега се проявявам като баща на моите деца, които са достатъчно травмирани и изтощени. — Кенсинг премести тежестта си на другия крак, въздъхна дълбоко. — Вижте, не искам да се държа гаднярски, лейтенант, но ако нямате заповед, за да влезете тук, нека ви пожелая приятна вечер.
Брендън Дрискол седеше пред компютъра си в малката стаичка зад кухнята, в дъното на двустайния си апартамент тип жп вагон на улица „Ноу“. Въпреки че денят бе прекрасен, бе останал в сенчестото плесенясало и задушно помещение, напълно потънал в работата си, която бе подхванал час след като се беше събудил в десет и трийсет сутринта с най-тежкия махмурлук в съзнателния си живот. Сега, почти дванайсет часа по-късно, той се протегна, потърка ръце по лицето си и избута стола си настрани от терминала. След минута бе в кухнята, където глътна още четири аспирина и си наля леден чай, когато на вратата се появи Роджър.
— Върви ли? — попита Роджър.
Брендън погледна към него.
— Едва-едва — отвърна той.
— Как е главата?
— Главата е ужасно. Главата ми сигурно никога няма да се възстанови. Останалото също не е в блестящо състояние. Какво всъщност има в този леден чай „Лонг Айланд“? И колко такива съм изпил?
Роджър сви рамене, после поклати глава.
— Каза ми да спра да ги броя, не си ли спомняш? Но съм сигурен, че след третия споменах, че може би е по-разумно да спреш.
— Трябваше да те послушам.
— Винаги е така. Е? — поинтересува се Роджър. — След всички тези часове, които прекара днес в пещерата, покайвайки се за греховете си, заслужи ли вече своето опрощение?
— Аз не търся опрощение — възрази Брендън, — а отмъщение. — Той прекоси стаята и си взе стол при кухненската маса. — Просто се чувствам толкова предаден.
Роджър седна до него.
— Разбирам. Не те обвинявам.
— Това ми е проблемът. Не знам кого да обвинявам. — Въздъхна дълбоко. — Така де, Кенсинг ли да обвинявам или тъпата му жена, задето караше Тим да смята, че трябва да тича всеки ден. Защото това създаде възможността най-напред.
— Е, бягането не го е убило, Брендън.
— Знам. Но ако не беше излязъл…
— Нямаше да бъде блъснат и нямаше да се окаже в болницата… Всичко това вече го минахме.
Бяха го повтаряли, и то до прилошаване, даде си сметка Брендън. Въздъхна отново, после стисна слепоочията си, скимтейки от болката на махмурлука.
— Прав си, прав си. Поразява ме обаче как Рос си помисли, че може да откупи мълчанието ми и да прочисти моите файлове. Наистина ли си е мислил, че няма да видя какво се задава и че няма да бъда подготвен?
22
Джакман удържа на думата си и в понеделник сутринта, когато пристигна в своя кабинет, Харди намери още две папки с доказателствен материал по случая „Маркъм“, които го чакаха. Направи си чаша кафе, настани се зад бюрото и отвори първата папка. Някой очевидно бе задействал скоростно дешифровчиците, защото вече няколко разпита бяха напечатани, включително тези на Глицки с Кенсинг и с Анита Тонг, икономката, както и на Брако с Ан Кенсинг. Прелисти бързо страниците. Нищо още не бе маркирано — това щеше да бъде една от неговите по-досадни задачи — но бе доволен, че вижда много от онова, на което се надяваше и беше очаквал: първоначалния доклад за катастрофата с колата; болничната аутопсия, извършена веднага след смъртта на Маркъм; находките от аутопсията на Страут и официалния смъртен акт; първия вариант от анализа на местопрестъплението в дома на Маркъм.
Прекара така повече от час, изгубил представа за хода на времето. Ръката му автоматично се протегна към голямата чаша с кафе, която поднесе към устните си. Кафето беше изстинало. Изведнъж се изправи рязко, с почти физически тласък. Вдигна очи от папката и едва ли не с изненада видя познатата обстановка на собствения си кабинет. Известно време, докато още усещаше горчивите следи от кафето по езика си, затънал в анализа на документите, той отново бе обвинител, който представяше този случай, вместо да го защитава. Усещането бе неочаквано и малко смущаващо.
Изправи се и разтърси глава. Застанал пред бюрото си, хвърли няколко стрелички, после отиде до прозореца и се загледа към улица „Сътър“. Навън Сан Франциско изглеждаше както във всеки един работен ден след бляскавия и шеметен уикенд — приятният бриз откъм залива подмяташе отпадъците по улиците, мъгливото слънце от време на време пробиваше покривалото на облаците.