Клетвата

Кенсинг се изкачи по шестте стъпала и натисна звънеца на старата си къща на улица „Анза“. Той все още мислеше за нея като за своята къща и му стана болно, когато видя колко я е запуснала Ан. Някога светлата и приятна жълта боя бе избеляла до мръснобледо и се лющеше навсякъде. Белите линии бяха станали сиви. Капакът на най-близкия прозорец висеше накриво. В продълговатите саксии по прозореца дори и пръстта сякаш беше разбъркана, да не говорим за цветята, които със старание беше посадил. Някога, когато той и Ан се разбираха, винаги поддържаха къщата, колкото и часове да прекарваха на работа. Намираха време.

Сега погледна надолу и видя, че ъглите на стълбището бяха събрали поне шестмесечни отпадъци — смачкани кутии от газирана вода, стари вестници и рекламни приложения, прогизнали от неотдавнашната буря, опаковки от бонбони и достатъчно пръст, помисли си той, за да се напълнят отново саксиите по прозорците.

Къде беше Ан? По дяволите, ако още спеше, щеше да се наложи да направи нещо, макар че не се сещаше какво би могло да е то. Би трябвало да се е събудила поне за да нахрани децата. Натисна отново звънеца, реши, че сигурно не работи, и почука. Силно. Още три пъти — с юмрук, разтърсвайки вратата. Вече се обръщаше да си тръгне, когато чу гласа ѝ.

— Кой е?

— Аз съм, Ан. Ерик. Отвори.

— Не прослуша ли обаждането ми? — попита тя. — Позвъних ти преди два часа.

— Здрасти, татко — обади се деветгодишният отвътре.

— Тери, мълчи там!

— Здрасти, Тер, здрасти, момичета. Там ли сте?

Чу ги и двете — Амбър и Кейтлин.

— Стига! — викна жена му на момичетата, после отново заговори през вратата. — Оставих ти съобщение да не идваш.

Това беше един от любимите номера на Ан. Макар да знаеше, че Ерик има мобилен телефон и пейджър, обаждаше се само в дома му и оставяше съобщения, които той не получаваше. След това можеше да му се ядосва, че е неоткриваем.

— Ами не съм го получил. Опита ли на мобилния?

— Не се сетих. Мислих, че ще си у дома.

— Е, беше хубава сутрин. Излязох да закуся навън.

— С приятелката си, предполагам.

Реши, че няма нужда да отговаря. Вместо това натисна дръжката на вратата.

— Хайде, Ан. Ще отвориш ли тази врата?

— Нямам такова намерение. Не.

— Ами така ще ми е малко трудно да изведа децата за мача, нали? — Натовареният график рядко му оставяше време за децата през седмицата, затова настояваше да ги взема през уикендите. Ан, достатъчно обременена от своя си живот, досега винаги с удоволствие му ги предаваше. Досега. — Ан? Какво има?

— Не може да се видиш с тях.

Той сдържа гласа си.

— Не искаш ли да отвориш вратата и да поговорим?

— Няма за какво да говорим. Върви си, Ерик, или, кълна се в Бога, ще извикам полиция.