Грешката на президента
- Автор: Незнанский Фридрих Евсеевич
- Серия: Маршът на Турецки #10
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Атика
- Переводчик: Марин Гинев
- Жанр: Полицейские детективы
Электронная книга - «Грешката на президента». Краткое содержание книги:
Обаче Галя сама напомни за себе си — в един прекрасен ден тя се появи на вратата на кабинета му.
— А, гражданката Крутикова — усмихна се Сивич. — Как сте? Нима сте размислили и сте решили да поработите за нас?
— Не — усмихна се Галя. — Но разбрах, че Меркулов е в Москва. Върна се Витя Станиславски, той го чул от някого.
— Станиславски е идвал при вас? — повтори Василий Василиевич.
— Че къде да се дява? — отвърна Галя. — Следствието е приключено, пуснали са го, а няма къде да иде. И си дойде на стария адрес.
— И какво — учуди се Сивич, — вие го пуснахте?
— Обеща да не пие, постъпи на работа. Стаята и без това е празна — сви рамене Галя.
— Е, и?
— Вече няколко дни не пие. Май ще го вземат за портиер в нашия блок.
Капитан Сивич въобще не очакваше подобна постъпка от страна на живеещите в деветнайсети апартамент. „Кой го знае, може след такова потресение да се оправи човекът — помисли той. — Рядко, но все пак се случва.“
И ако преди пет минути той все пак се съмняваше струва ли си да безпокои самия Меркулов за такава дреболия, сега решително вдигна слушалката и набра номера за справки на Главната прокуратура.
— Обаждам се от МУР. Капитан Сивич. Бихте ли ми дали телефона на Константин Дмитриевич Меркулов? — Той си записа нещо в календара-бележник. — Разбрах, благодаря. — После проведе още няколко разговора и накрая се обърна към Галя: — Май ви върви, гражданко Крутикова. Меркулов се намира сега в МУР, в кабинета на Романова е. След като се освободи, ще намине тук. Почакайте в приемната.
Вратата се отвори. Галя извърна глава и видя възрастен посивял мъж, в когото веднага позна младия и обаятелен следовател-стажант Костя Меркулов.
— Константин Дмитриевич! — възкликна тя, като се удържа да не добави: „Колко сте се променили!“ — Нали и тя самата отдавна не беше някогашната миловидна млада жена.
Меркулов внимателно се вглеждаше в лицето й.
— Някъде съм ви виждал. — Той поклати глава. — Не, не помня. Василий Василиевич ми предаде, че искате да ме видите, но така и не обясни защо. Той и името ви каза, но то за съжаление ми е непознато. — Меркулов безпомощно разпери ръце. — Най-покорно моля за извинение.
— А аз веднага ви познах — усмихна се Галя. — Но вие откъде ще ме помните. Тогава бях свидетелка. Помните ли? В края на шестдесет и седма година вие заедно със следователя Мойсеев разследвахте делото за нелегалните аборти.
Той, разбира се, прекрасно помнеше този случай, нали беше първият на стажанта Костя Меркулов. Всъщност делото беше много просто и ясно от самото начало, затова и го повериха на неопитния стажант. Някакъв московски гинеколог Фьодор Фьодорович Турин, между впрочем с голям стаж и уважаван в своята поликлиника, припечелвал вкъщи с аборти. Историята се разкрила, когато една от жените получила маточен кръвоизлив и се наложило да я закарат в болница. Чрез нея стигнаха до Турин, когото хванаха на местопрестъплението, тоест непосредствено в момент на операция.
Меркулов прекрасно помнеше невероятното смущение, дори срам, когато му се наложи да разпитва пациентката на Турин. Това беше млада жена, много бледна, дори жълта, което впрочем не беше учудващо. Той все се опитваше да изясни какво я е довело тук, когато спокойно би могла да се възползва от услугите на лечебно заведение, нали в СССР абортите са разрешени от 1955 година. Меркулов искрено съжаляваше тази жена, но към самия лекар не изпитваше никаква симпатия и по-късно в съда беше неприятно учуден, че съдията даде на Турин най-мекото от всички възможни наказания — лишаване от свобода за една година. Впрочем, както научи впоследствие, Турин не лежа дори толкова. Присъдата бе заменена с условна. Тогава за първи път Меркулов заподозря, че е възможно съдът да бъде подкупен.
Той пак изгледа Крутикова. Нима това е същата нещастна пациентка на Турин? Да, май че е тя. Все тъй слаба и бледна, само че тогава можеше да се нарече хубавичка, а сега от това не бе останала и следа.
— Виждате ли, познахте ме — усмихна се Галя.
— Отдавна не сме се виждали — поклати глава Меркулов. — Спомням си, вие през цялото време нервничехте, че ще научат в работата ви.
— Е, от работа веднага ме уволниха — с усмивка продължи Галя. — Може да е било и за добро. Но аз всъщност исках да ви видя не за да ви укорявам. — Тя се обърна и погледна към Сивич. — Трябва да ви съобщя нещо.
Сивич разбра мълчаливия намек и се надигна. Беше му любопитно да разбере какво може да съобщи Крутикова на Меркулов и защо точно на него, но не оставаше нищо друго, освен да каже: