Проклетата кауза
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Серия: Кей Скарпета #7
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Атика»
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Проклетата кауза». Краткое содержание книги:
— Предполагам, че сте се срещали с детектив Роше — казах.
— Уви, да. Никак не го харесвам.
— Той опитвал ли се е да получи някаква информация от вас?
— Отбиваше се понякога. Не за аутопсиите, разбира се. Страхуваше се от тях.
— Какво искаше да научи?
— Смъртта, за която говорихме. Задаваше въпроси за човека.
— Разпитва ли ви за личните му вещи? За торбата, която случайно е пристигнала в моргата заедно с трупа?
Мант се опита да си припомни.
— Сега, когато помагате на жалката ми памет, ми се струва, че ме разпитва за торбата. Доколкото си спомням, отпратих го към Дани.
— Е, очевидно Дани не му я е дал — казах. — Или поне не му е дал книгата, защото тя попадна по-късно в наши ръце.
Не му разказах как, защото не исках да го тревожа.
— Проклетата книга сигурна е адски важна за някого — отсъди той.
— Дори повече, отколкото си мислех — отговорих. Замълчах, а той запали нова цигара. После запитах:
— Защо не ми казахте? Защо избягахте, без да споменете и дума?
— Честно казано, не исках и вие да се замесвате в това. А и всичко звучеше направо фантастично.
Той поспря. По лицето му личеше, че се досеща за другите ужасни случки, станали, откак бе напуснал Вирджиния.
— Доктор Скарпета, не съм млад вече. Искам само да си върша работата спокойно, преди да се пенсионирам.
Не исках да го критикувам допълнително, защото го разбирах. Не го обвинявах и се радвах, че бе избягал, защото вероятно така бе спасил живота си. Колкото и иронично да звучеше, той наистина не знаеше нищо важно и ако го бяха убили, щеше да е съвсем напразно, както убийството на Дани.
После му разказах историята с Дани. Опитах се да отблъсна назад в мислите си образите на яркочервената шина и локвите кръв, на листата и калта, полепнали по разбитата глава. Спомних си сияйната усмивка на Дани. Знаех, че никога няма да забравя малката бяла кесия, която бе изнесъл от кафенето на хълма, където кучето не бе спряло да лае почти през цялата вечер. Винаги щях да виждам тъгата и страха в очите му, когато ми помагаше с аутопсията на Тед Едингс, когото бе познавал. Двамата млади мъже невнимателно се бяха повели един друг към зловещата си смърт.
— Мили Боже! Горкото момче! — бе всичко, което Мант успя да каже.
Той покри очите си с носната си кърпа, а когато го напуснах, продължаваше да плаче.
Глава петнадесета
Същата вечер ние с Уесли потеглихме обратно за Ню Йорк. Пристигнахме рано, защото вятърът беше над сто възела. Минахме през митницата и прибрахме багажа си, после същият автобус ни посрещна до бордюра и ни върна до частното летище, където ни чакаше лиърджетът.
Времето се бе затоплило неочаквано и заплашваше с дъжд. Летяхме през колосални черни облаци, проблясващи от зловещи намерения. Бурята се разрази внезапно. Небето се озари от светкавици, които ме караха да се чувствам, сякаш летя сред жестока битка. Информираха ме набързо за настоящето положение на нещата и никак не се изненадах, когато научих, че Бюрото е поставило и свой пост заедно с полицейските и спасителните екипи.
Научих с облекчение, че Луси е била отзована от задачата си и отново работи в АИП, където беше на сигурно място. Това, което Уесли ми каза чак когато стигнахме до академията, бе, че тя е била призована заедно с останалите от ЕСЗ и нямаше да остане в Куантико дълго.
— В никакъв случай — възпротивих се като майка, която отказва позволение за нещо.
— Страхувам се, че в това отношение нямаш думата — отвърна той.
Уесли ми помагаше да пренеса багажа през фоайето на «Джеферсън», което бе напълно безлюдно в тази съботна вечер. Махнахме на младата жена зад рецепцията и продължихме да спорим.
— За бога — продължих. — Тя е прекалено неопитна. Не можеш просто да я хвърлиш по средата на ядрена криза.
— Не я хвърляме в нищо — отговори той и бутна стъклената врата. — Всичко, от което се нуждаем, са техническите й способности. Луси няма да стреля със снайпер или да скача от хеликоптер.
— Къде е тя сега? — запитах, когато се качихме в асансьора.
— В леглото, надявам се.
— О — погледнах часовника си. — Вече е полунощ. Мислех си, че е утре и трябва да ставам.
— Знам. Аз също съм объркан.
Очите ни се срещнаха и аз погледнах встрани.
— Предполагам, би трябвало да се преструваме, че нищо не е станало — казах заядливо, защото не бяхме обсъждали случилото се.
Влязохме в коридора, Уесли набра кода на ключалката и отвори следващата стъклена врата.