Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Разрешението да напише опера за Миланския театър дойде навреме от Шратенбах, който поздравяваше Леополд за папското отличие. Скоро пристигна и либретото и Леополд сметна това съвпадение на събитията като добро предзнаменование, макар изборът на сюжета да го обезпокои. Граф Фирмиан бе се спрял на „Митридат, цар Понтийски“, произведение, което либретистът Чиня-Санти бе заимствувал от едноименната трагедия на Расин.
Леополд каза на Волфганг:
— Това е в стила на опера-сериа и осъществяването й е много трудно. — Опита се да опрости сюжета за Волфганг. Синовете на Митридат — Сифар и Фарнас, — повярвали, че баща им е загинал във войната с Рим, започват да ухажват годеницата на баща си, Аспазия. Тя предпочита Сифар, защото Фарнас е заговорничил с Рим срещу баща си. Когато Митридат открива какво е станало, заповядва да убият синовете му и Аспазия. Ала синовете изкупват вината си, влизайки в борба с римляните, и когато Митридат наистина загива, Сифар и Аспазия свързват съдбата си.
Волфганг сви рамене. Сюжетът не му направи никакво впечатление, но можеше и по него да се напише опера.
Повече го радваше засилващата се дружба с падре Мартини. Францисканският монах бе развълнуван от папската награда.
Леополд подари на падре Мартини своята „Школа за цигулка“ и в замяна получи от монаха неговата „Storia della musica“ („История на музиката“), с посвещение за „господин Леополдо Моцарт“ и „кавалер Амадео Волфганго Моцарт“.
Падре Мартини каза, че на драго сърце ще учи Амадео и на това посветиха следобедите, докато сутрин Волфганг работеше върху операта си, а вечер прекарваше с фелдмаршала и други приятели.
Сега, когато познаваше падре Мартини по-добре, момчето го виждаше като слаб, нервен човек, непримирим към лошата музика и не толкова францискански монах, колкото жрец на музиката, истинския му бог, независимо от неговите твърдения.
Падре Мартини обучаваше Волфганг на строгите закони на полифоничната църковна музика от миналото и бе във възторг от прилежността на момчето.
Лека-полека Леополд разбра, че падре Мартини подготвя Волфганг за Филхармоничната академия в Болоня, най-уважавания музикален институт в Италия.
— Но никой под двадесет години не е бил приет досега — изтърси той един следобед пред падре Мартини.
Монахът отвърна с усмивка:
— Амадео не е обикновен кандидат.
— Но той трябва да бъде в Милано към октомври за репетициите на неговата опера.
— Ще бъде там навреме. Бъдете спокоен.
Леополд се помъчи да последва съвета му, защото приемането в Академията беше голяма чест. Ала като научи, че изпитът се отлага за октомври, почна да се опасява и се надяваше само на едно — чакането да не се окаже напразно. Най-важният елемент от изпита беше Волфганг, заключен сам в една стая, да напише върху едно антифонно григорианско песнопение от шестнадесети век партиите на три високи гласа в полифоничен стил. Леополд се тревожеше много, защото задачата бе доста трудна и противоречеше на Волфганговия вкус като композитор. Поуспокои се, когато след час Волфганг завърши — на повечето кандидати им бяха необходими три часа за същото нещо — и когато разбра, че падре Мартини проверява изпитната работа.
Не му харесваше обаче нервното състояние на сина му, съвсем необичайно явление. Със замряло сърце дочака преценката на падре Мартини. Тя беше одобрителна и Волфганг единодушно бе приет за член на Академията с титлата композитор и маестро.
Волфганг не изпитваше толкова голяма гордост, колкото татко. Бе забелязал, че композицията му е пълна с поправки на падре Мартини. Няколко дена по-късно, когато падре Мартини му връчи диплома, с който го провъзгласяваха за член на Академията, той каза:
— Не съм композирал високите гласове съвършено, нали?
— Съвършенство има само на небето. Нали си приет?
— С ваша помощ, достопочтени отче.
— С божия помощ, мое дете. Аз съм само изразител на волята на всевишния.
Волфганг още мислеше за допуснатите грешки, когато пристигнаха в Милано. Татко пазеше диплома от Академията като най-голяма ценност и съобщаваше на всички колко блестящо Волфганг е взел изпита, но това не беше вярно. И макар синът да обичаше и да ценеше падре Мартини като педагог и приятел, нямаше особено високо мнение за неговите композиции, те бяха така старомодни! Не биваше да го заставят да композира в такъв старинен стил. Бяха го принудили да внесе в онова григорианско песнопение неизразителни, скучни пасажи, за да се спази традицията. Сухотата на безцветната музика от шестнадесети век го беше отегчила, макар че положи усилия да прикрие този факт, затова допусна грешки. Занапред не бива да изменя на естествените си склонности.