Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)
- Автор: Вайс Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Кънев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)». Краткое содержание книги:
Волфганг, нетърпелив да слуша това, което вече знаеше, попита:
— Нанерл, нашият господин Канарче още ли пее? И още ли взема горно сол?
— Разбира се — отвърна Нанерл. — Помниш ли как пееше с тебе?
Но Волфганг изтича в музикалната стая да се увери сам и се огорчи, когато канарчето не го позна и вместо да запее, се сгуши в дъното на клетката си. Волфганг запя, за да поощри птичката, но спря и когато Нанерл — тя го беше последвала — попита защо, той извика:
— Не мога! Гласът ми се е променил. Не съм в състояние да взема нито високи, нито ниски тонове. Съвсем съм си изгубил гласа. Не мога да пея дори собствените си арии! — И изглеждаше така опечален, че Нанерл трябваше да го утешава.
Почувствува се по-добре, когато го приветствуваха топло Барбара фон Мьолк и Тереза Баризани. Момичетата знаеха за отличията му — цял Залцбург знаел, така му казаха — и отпърво се държаха с него неловко, сякаш потиснати от превъзходството му.
В неделя обаче Барбара седна до него в катедралата, докато архиепископът извършваше богослужението, и щом Волфганг й прошепна: „Станала си много хубава, докато ме нямаше“, тя поруменя, но й беше приятно, че е забелязал промяната, особено след като вече бе станал толкова знаменит.
На него пък му беше приятно, че е до нея; Тереза в сравнение с Барбара сега му изглеждаше грозна. Дребните, фини черти на Барбара бяха закръглени точно колкото трябваше. Устните бяха малко пълнички, в леко несъответствие с изящното лице, но затова пък привлекателни. Единствено румените бузи — типично залцбургски, както се изразяваше той, поради постоянното излагане на вятър и дъжд — не му напомняха за италианките, в които се бе заглеждал. Очите й сякаш казваха: „Радвам се, че те виждам, много се радвам!“
Волфганг рече:
— Помниш ли, Ваберл (това бе глезеното й име), как си правехме шега с името на Шратенбах, изговаряйки „ш“-то…
Тя му направи знак да мълчи, но този път не пламна, а се усмихна — това бе за нея предишният Волферл.
„И все пак се е променил — помисли си момичето. — Израсъл е, макар че навярно никога не ще стане висок, защото и сега е нисък за възрастта си, но е много по-внимателен и галантен.“ Държеше се така уверено, че Барбара сега не чувствуваше разликата във възрастта им — беше четири години по-голяма от него, — и не пусна ръката й през цялата църковна служба. Не пожела да говори за музиката, която е написал в Италия, освен за няколкото менуета, композирани за нея и изпратени в Залцбург. Вместо това я покани на разходка с карета.
Тя отвърна:
— Времето е толкова непостоянно.
— Затова пък аз съм постоянен.
Волфганг изпита досада, когато Шратенбах пожела да го поздрави за отличието на папата. Но Барбара обеща да го почака, затова той се държа с негова светлост учтиво, макар да гледаше час по-скоро да се освободи.
Архиепископът каза:
— Вие не изложихте поста си при мен. Кардинал Палавичини ми писа за вашето благочестие и музика, изтъквайки, че и двете са гордост за Залцбург.
Волфганг коленичи и отговори:
— Благодаря ви, ваша светлост, поласкан съм от…
Но татко го прекъсна, за да подчертае пред архиепископа:
— Волфганг сега е почетен капелмайстор в Болоня и Верона, ваша светлост, и, както споменахте, донесе слава на Залцбург, макар да е само трети концертмайстор, при това неплатен.
Шратенбах го пресече рязко:
— Убеден съм в способностите на сина ви. — След това ги освободи.
Татко се разстрои, но Волфганг беше благодарен — Барбара го чакаше. Щастлив бе, че девойката удържа на думата си, макар да му отказа разходката. Както вървяха покрай Залцах, тя попита:
— Тъгуваше ли за мен?
— Много.
— А за Залцбург?
Той вдигна рамене.
— Градовете си приличат, освен Виена и Лондон.
— Дори Милано?
— Милано обича операта. — Сякаш това изчерпваше въпроса. Опита се да я целуне, но тя се отдръпна. И добави:
— Харесах менуетите, които написа за мен.
— А ако напиша и други?
Тя не каза „да“, но усмивката й беше приятна и изкусителна.
— Готово! — И Волфганг поиска веднага да му се заплати. Барбара знаеше, че не бива да му позволява, това ще бъде твърде прибързано, по-голяма е от него, той е още момче, а тя не е кокетка. Но Волфганг бе толкова настойчив, че тя не можеше да се възпротиви.
На другата сутрин Волфганг се загледа в огледалото и се замисли как би могъл да изглежда по-добре. Татко казваше, че Волфганг трябва да възобнови заниманията, а синът мислеше за гласа на Барбара. Не беше музикална, но гласът й звучеше приятно — той не можеше да търпи момичета с неприятни гласове. Докато седеше на клавесина, Волфганг броеше дните до новата им среща.