Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)
- Автор: Хьойзинха Йохан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Злата Техова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Homo ludens (Изследване на игровия елемент на културата)». Краткое содержание книги:
Играта е „първична човешка функция“, играта е „един от фундаменталните духовни елементи на живота“. Но играта е и главен културообразуващ фактор, тя е елемент на всяка култура и е толкова съществена, че прави всяка култура да протича като игра. „Културата в по-ранните й фази се играе. Тя не се ражда от играта като жив плод, който се отделя от тялото на майката, а се развива в играта и като игра.“
„Homo ludens“ предлага една от най-оригиналните концепции в съвременната философия на историята и философия на културата. Тя търси единния източник на такива различни и разнообразни човешки дейности като език, закон, война, познание, поезия, философия, изкуство и изобщо цивилизация в нагона (или подтика) към игра и в играта и игроподобното иска да открие първичния източник на много от феномените на духовната и материалната култура.
За игровия елемент на средновековната култура говорих много обстойно на друго място308 и затова тук бих искал да се огранича само с няколко думи. Средновековният живот е изпълнен с игра — закачлива, бурна народна игра, наситена с езически елементи, които са загубили свещеното си значение и са се превърнали в чиста шега; пищна и тържествена рицарска игра, префинената придворна любовна игра и много други. Тези игрови форми обаче в повечето случаи вече нямат истинска културообразуваща функция, тъй като основните форми на култура — поезия и култ, мъдрост и наука, политика и военно дело — са били наследени от епохата на античността. Тези форми са били вече установени. Средновековната култура вече не е била примитивна. Тя е трябвало да преосмисля наново наследения материал — било то с християнско или с класическо съдържание. Единствено там, където тя не е имала антични корени, където не се е хранела с църковно или гръко-римско вдъхновение, е оставало място за творчество на игровия фактор. Това ще рече там, където средновековната цивилизация продължавала да се гради върху своето келто-германско или още по-старо собствено минало. Такъв е бил случаят с източниците на рицарството и отчасти при феодалните форми изобщо. Посвещаването в рицарство, обзалагането, турнирите, хералдиката, рицарските ордени, обетите — във всичко това игровият фактор действа с пълна творческа сила независимо от съдържащите се в тях признаци на антично влияние, чиито корени потъват дълбоко в архаичното. А и извън тези области игровото настроение е силно осезаемо в средновековния дух на правосъдието и правораздаването с техните богати на съдържание символи и странни формалности (като например процеси с животни), в задругите, в училищния свят.
Нека сега хвърлим поглед върху епохата на Ренесанса и хуманизма. Ако е съществувал някога осъзнат и обособен елит, който се е стараел да приема живота, играейки на въображаемо съвършенство, то това е бил кръгът на Ренесанса. Да си припомним отново, че играта не изключва сериозността. Духът на Ренесанса е бил далеч от лекомисленост. Да се подражава на античността, е било въпрос на свещена сериозност. Предаността към идеалите в изобразителното изкуство и умственото изобретение е била изключително силна, дълбока и чиста. Трудно можем да си представим по-сериозни фигури от Леонардо Да Винчи и Микеланджело. Но въпреки това цялата духовна настройка на Ренесанса е игрова. Този изтънчен и същевременно здрав и силен стремеж към благородна и прекрасна форма е една игра на култура. Цялата премяна на Ренесанса е едно весело или тържествено маскиране с одеждите на фантастичното и идеално минало. Митологичните фигури, сложните алегории и емблеми, изпълнени с астрологическо и историческо съдържание, наподобяват шахматни фигури. В архитектурата и графиката декоративната фантазия играе много по-осъзнато с класически мотиви от средновековния оформител на книжни шрифтове с причудливите му хрумвания. Ренесансът възражда двете игрови представи за живота: пасторала и рицарството, като им вдъхва литературен и празничен живот. Едва ли можем да назовем поет, който да олицетворява така добре истинския игрови дух като Ариосто. Всъщност този поет ни дава възможно най-цялостна представа за тона и съдържанието на Ренесанса. Дали поезията някога се е чувствала толкова непринудено в абсолютното игрово пространство, както поезията на Ариосто? Витаеща между патетично-героичното и комичното, с почти музикална хармоничност, изцяло откъсната от действителността, но изпълнена с ярки фигури и най-вече с неугасващата си радост, поезията на Ариосто е показателен пример за идентичността на играта и поезията.
Терминът хуманизъм обикновено се свързва с по-безцветни или в известен смисъл по-сериозни понятия, отколкото терминът Ренесанс. Но ако се замислим по-внимателно, ще открием, че това, което отбелязахме за игровия характер на Ренесанса, важи в еднаква степен и за хуманизма. Както и Ренесансът, ако не и повече, хуманизмът е затворен в един кръг от посветени и съмишленици. Хуманистите култивират един строго определен идеал за живота и духа. Те съумяват да изразят християнската си вяра посредством антично-езически фигури и класически език, което й придава оттенък на изкуственост и недотам дълбоко убеждение. Езикът на хуманизма не е имал истинско християнско звучене. Калвин и Лутер не са понасяли тона на Еразъм, когато говори на свещени теми. И това е естествено — та нали игровото настроение лъха от цялото му същество! То е изразено не само във „Възхвала на глупостта“ и „Беседи“, но също и в „Пословици“, в приятното игрово остроумие на неговите писма и даже в неговите най-сериозни трудове.
308
Herfsttij der Middeleeuwen („Залезът на средновековието“), 4-о изд., Харлем, 1935 (Събр. съчинения, III).