Библиотеката на мъртвите
- Автор: Купер Гленн
- Серия: Уил Пайпър #1
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Библиотеката на мъртвите». Краткое содержание книги:
Той продължава разследването на своя глава и трябва да надхитри безжалостен екип тайни агенти от Зона 51, защитаващи най-голямата тайна на правителството. От средновековния манастир до най-модерната правителствена лаборатория, „Библиотеката на мъртвите“ обхваща векове и континенти, за да ни поднесе едно детайлно проучване върху съдбата, предопределението и изборите, които правим в живота си.
Реджи пръв откри вратата.
— Хей! Ти пък какво правиш тук?
Освети с фенерчето си проядената повърхност. От зейналата ключалка стърчеше огромен железен ключ.
Атууд спря лъча си в него.
— Като ще е гарга, да е рошава. Съгласни ли сте?
Младият Денис пристъпи към вратата.
— Абсолютно!
— Добре тогава — рече Атууд. — Реджи, ти имаш честта.
Намиращата се най-отзад Беатрис не можеше да види какво става.
— Какво? Какво правим? — Гласът й беше напрегнат.
— Отваряме голяма врата — обясни Тимъти.
— Хайде, побързайте, иначе се връщам обратно — настоя Мартин. — Не мога да дишам тук.
Реджи завъртя ключа и всички чуха прещракването на механизма. Опря длан на хладната дървена повърхност, но вратата не помръдна. Продължи да се съпротивлява на усилията му, докато не я натисна с все сили с рамото си.
Скърцайки, вратата бавно се отвори.
Промъкнаха се през нея, сякаш бяха завързани на верига, след което всички започнаха да проучват новото помещение с фенерчетата си.
Тази стая бе по-голяма от първата. Много по-голяма.
Умовете им съчетаха разпокъсаните образи в нещо цяло, но виждането не бе равносилно на вярването. Поне отначало.
Никой не смееше да проговори.
Намираха се в помещение с висок купол и размерите на конферентна зала или малък театър. Въздухът бе хладен, сух и застоял. Подът и стените бяха изработени от големи каменни блокове. Атууд обърна внимание на тези особености, но онова, което го разтърси най-много, беше дългата дървена маса и пейката до нея. Плъзна лъча на фенера си и прецени, че дължината й е над шест метра. Пристъпи напред, докато бедрата му не я докоснаха. Освети повърхността й. Върху масата имаше глинен съд колкото чаша за чай с черна утайка в него. По-нататък имаше втори съд, после трети, четвърти.
Възможно ли бе?…
Сети се да насочи фенера към пространството отвъд масата.
Там имаше друга маса. А зад нея — още една. И още една. И още една.
Зави му се свят.
— Мисля, че знам какво е това място.
— Целият съм слух, шефе — тихо рече Реджи. — Какво е това място, по дяволите?
— Скрипторий. Подземен скрипторий. Просто невероятно.
— Ако знаех какво означава това, щях да разбера, нали така — раздразнено подхвърли Реджи.
— Мястото, където монасите са правели копия на ръкописи — с благоговение обясни Беатрис. — Ако не греша, това е първият открит подземен скрипторий.
— Не грешиш — каза Атууд.
Денис посегна към мастилницата, но Атууд го спря.
— Не пипайте нищо. Всичко трябва да се заснеме in situ, точно както го намираме.
— Извинете — обади се Денис. — Мислите ли, че ще намерим и ръкописи?
— Би било чудесно — едва чуто промълви Атууд. — Но не бих разчитал на това.
Решиха да се разделят на две групи и да проучат периметъра на залата. Ърнест поведе тримата студенти надясно, а Атууд тръгна наляво с Реджи и Беатрис.
— Внимавайте къде стъпвате — предупреди ги той.
Броеше редиците маси, покрай които минаваха.
Когато стигна до петнайсетата, видя, че Реджи осветява друга голяма врата в дъното на помещението.
— Какво ще кажеш да надникнем и там? — предложи той.
— Защо не? — отвърна Атууд. — Но едва ли нещо може да се сравнява с това.
— Сигурно е проклетият им кенеф — нервно се пошегува Беатрис.
Почти се бутаха в Реджи, докато той вдигаше тежкото дървено резе и отваряше вратата.
Всички едновременно насочиха лъчите на фенерчетата си вътре.
Атууд ахна.
Прималя му и се наложи да седне на каменния под. Очите му започнаха да се пълнят със сълзи.
Реджи и Беатрис се подкрепяха един друг. За първи път двете противоположности се привличаха.
— Професоре, елате тук! — развикаха се от отсрещния край на залата. — Намерихме катакомби!
— Има стотици скелети, може би хиляди!
— Не им се вижда краят!
Атууд не бе в състояние да говори. Реджи направи няколко крачки назад, за да се увери, че шефът му е добре. Наведе се, помогна му да стане и извика с най-силния си войнишки баритон:
— Зарежете скелетите, нехранимайковци! По-добре елате тук, защото няма да повярвате на какво се натъкнахме.
Първата мисъл на Атууд бе, че е мъртъв, че е вдишал някакви отровни изпарения и е умрял. Не беше вярващ, но това като че ли беше някакво свръхестествено изживяване.
Не, всичко беше истинско. Ако първото помещение бе колкото театър, то второто бе с размерите на хангар за пътнически самолет. От лявата му страна, само на три метра от вратата, имаше огромен дървен шкаф, пълен с грамадни, подвързани в кожа томове. Отдясно се издигаше друг такъв шкаф, а помежду им имаше пътека, по която едва можеше да премине човек. Атууд дойде на себе си и плъзна лъча на фенерчето си по дължината на шкафа, за да прецени размерите му. Беше дълъг около петнайсет метра, висок около девет и имаше двайсет лавици. Бързо преброи книгите само на една от тях — около сто и петдесет.