Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Поемам си дълбоко дъх, загръщам се в шлифера и отварям стъклената врата. Надниквам във фоайето и не мога да повярвам. Наистина ли ще го направя? Наистина ли ще се вмъкна тайно, инкогнито, в „Картър Спинк“?
Точно така. Ще го направя. Краката ми треперят, ръцете ми са лепкави от пот, въпреки това решително се отправям напред по лъскавия мраморен под, навела очи надолу. Тръгвам към рецепцията и новото момиче Мелани, което постъпи две седмици, преди да си тръгна.
— Здрасти — казвам аз с гласа на травестит.
— Мога ли да ви помогна? — усмихва се Мелани. По нищо не личи, че ме е познала. Не мога да повярвам, че ще стане толкова лесно.
Дори се чувствам обидена. Толкова ли съм била незабележима?
— Тук съм за партито — мрънкам аз с наведена глава. — Сервитьорка съм. От „Бъртрам“ — добавям, за да се получи по-достоверно.
— А, да. Партито ще бъде на четиринайсетия етаж. — Тя изписва нещо на компютъра. — Как се казвате?
— Ами… Триш — представям се аз. — Триш Гайгър. — Мелани се взира в екрана, мръщи се и захапва химикалката.
— Не ви виждам в списъка — заявява накрая тя.
— Би трябвало. — Продължавам да стоя с наведена глава. — Сигурно е станала някоя грешка.
— Чакайте… ще повикам… — Мелани вдига телефона и провежда кратък разговор с някоя Джан, след това вдига поглед.
— Тя ще дойде ей сега. — Посочва ми кожените кресла с усмивка. — Заповядайте, седнете.
Тръгвам към канапетата и бързо се врътвам в обратна посока, когато забелязвам, че Дейвид Спелмън от „Корпоративно право“ се е настанил там с клиент. Не че ще ме познае. Тръгвам към стойката с лъскави брошури за дейността на „Картър Спинк“ и се зачитам.
Никога досега не бях чела брошурите на „Картър Спинк“. Господи, големи глупости пишат.
— Триш?
— Ъъъ… да? — Обръщам се към румена жена във фрак. Тя държи някакви листа и ме гледа намръщена.
— Джан Мартин, отговарям за обслужващия персонал. Не ви виждам в списъка. Работили ли сте за нас преди?
— Нова съм — отвръщам аз и се старая да не говоря много високо. — Работила съм за „Ибъри кетъринг“. Фирмата е в Глостър.
— Не съм чувала. — Тя отново поглежда листата, обръща страницата и се мръщи. — Миличка, няма те в този списък. Как попадна тук?
— Говорих с един — отвръщам аз, без да трепна. — Каза, че още някой и друг човек ще ви бъде от помощ.
— Мъж ли? — Тя май е учудена. — Кой? Да не би да е Тони?
— Не помня името му. Каза да дойда тук.
— Не е възможно да каже…
— Това ли е „Картър Спинк“? — Оглеждам се. — „Чийпсайд“ 95, нали? Парти по случай пенсиониране.
— Да. — Забелязвам, че по лицето на жената се прокрадва съмнение.
— Казаха ми да дойда тук. — В гласа ми зазвучава недоволство. Не много, колкото да разберат, че няма да се откажа просто така.
Забелязвам, че жената преценява положението. Ако ме отпрати, може да вдигна скандал, а пък я чакат по-неотложни въпроси, докато една допълнителна сервитьорка…
— Добре! — решава се най-сетне тя и сумти раздразнена: — Ще трябва да се преоблечеш. Кажи ми пак името си.
— Триш Гайгър.
— Точно така. — Тя го записва. — Хайде, Триш, тръгвай.
Господи! Влязох. Май съм родена за престъпник! Следващия път ще вдигна залозите. Ще взема да обера някое казино във Вегас или нещо подобно.
Обзема ме неестествен възторг, докато се возя в асансьора с Джан, а на ревера ми се мъдри значка с името „Триш Гайгър“. Сега вече трябва да стоя с наведена глава и когато настъпи моментът, да се кача на единайсетия етаж. Това може да стане, като открия някой незахванат добре панел от окачения таван, ще се покача и ще пропълзя по вентилационната шахта.
Или пък просто ще взема асансьора.
Влязохме в кухнята, свързана с кабинетите на изпълнителните директори, и аз се огледах учудена. Нямах представа, че има подобно помещение тук. Все едно, че бях минала зад кулисите на някой театър. Готвачите се трудеха, без да вдигат глави от печките, а сервитьорите се стрелкаха наоколо в униформи на зелено и бяло райе.
— Дрехите са тук — посочи Джан огромен кош от ракита, пълен със сгънати униформи. — Трябва да се преоблечеш.
— Добре. — Порових, за да открия униформа в моя размер, и я занесох в дамската тоалетна, за да се преоблека. Докоснах яркочервеното червило, сресах косата си така, че да пада над лицето ми и си погледнах часовника.
Беше пет и четирийсет и пет. Партито започваше в шест. Към шест и десет единайсетият етаж сигурно щеше да е празен. Арнолд го обичат всички; никой няма да пропусне прощалната му реч. Освен това в „Картър Спинк“ прощалните речи са в началото на тържеството, така че след това хората могат да се върнат на работните си места, ако имат нещо неотложно.