Повелителката на метлата
- Автор: Кинсела Софи
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Тодорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повелителката на метлата». Краткое содержание книги:
Саманта губи самообладание, качва се на първия влак, който вижда, и се озовава някъде в провинцията. Когато спира пред една огромна къща да пита за пътя, собстовениците решават, че е икономката, която очакват, и й предлагат работа. Те нямат представа, че са наели правистка, завършила Кеймбридж с коефициент за интелигентност 158, а Саманта дори не знае как се пуска печката.
Ще разберат ли работодателите й, че тя е известен адвокат в Ситито?
Ще я настигне ли старият й живот?
А дали тя ще се върне към него?
Източник: http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=640718
Докато всички слушат, ще се промъкна в кабинета на Арнолд. Трябва да се получи. Налага се. Докато се оглеждам, усещам как ме обзема решителност. Няма да го оставя да се измъкне и всички да продължат да вярват, че е безобиден веселяк. Няма да позволя да му се размине.
В шест без десет всички се събираме в кухнята, за да получим инструкции. Горещи канапета… студени канапета… изобщо не слушам внимателно. Освен това нямам намерение да се правя на сервитьорка. След като Джан приключва с лекцията си, аз излизам заедно с многобройния персонал. Връчват ми поднос чаши с шампанско, а аз се отървавам от тях при първия удобен случай. Тръгвам обратно към кухнята, грабвам отворена бутилка шампанско и някаква салфетка. След това, веднага щом съм сигурна, че никой не гледа, се мушвам в дамската тоалетна.
Така. Сега идва трудното. Заключвам се в една от кабинките и чакам петнайсет минути, докато настъпи тишина. Не мърдам, не дишам, не кихам и не се кикотя, докато някакво момиче репетира речта си за пред някой Майк. Това са най-дългите петнайсет минути в живота ми.
Най-сетне предпазливо отключвам вратата, измъквам се навън и надничам в коридора. От мястото, на което съм застанала, виждам и коридора, и вратите. Тълпата вече се е скупчила, чуват се смехове и шумни разговори. Сервитьорите обикалят, а служителите продължават да прииждат. Зървам момичетата от отдела за връзки с обществеността… двама стажанти… Оливър Суон, един от старшите партньори… всички са тръгнали на тържеството и още с влизането посягат към подносите с шампанско.
Коридорът е чист. Давай!
С разтреперани крака минавам покрай входа към залата, насочвам се към асансьорите и вратата към аварийните стълби. След трийсет секунди се измъквам надолу по стълбите. Никой в „Картър Спинк“ не използва стълбите, но за всеки случай трябва да внимавам.
Стигам на единайсетия етаж и надничам през стъклената врата. Никой не се мярка. Това обаче не означава, че няма никой. Може да са се събрали цяла група, просто да са застанали така, че аз да не ги виждам.
Налага се да поема риска. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да се настроя. Никой няма да ме познае в тази премяна на зелено и бяло райе. Освен това си имам готов отговор, ако някой ме спипа. Дошла съм на този етаж, за да оставя бутилка шампанско в стаята на господин Савил. Изненада е.
Хайде! Не мога да си позволя да губя повече време.
Бавно отварям вратата, стъпвам на синия килим в коридора и въздишам облекчено. Празно е. Целият етаж е притихнал. Сигурно всички са на партито. Чувам, че някой говори по телефон, но докато минавам покрай офисите, забелязвам, че са празни. Всичките ми сетива са наострени. Никога през живота си не съм се притеснявала толкова.
Важното е да използвам времето си ефективно. Ще започна от компютъра. Дали да не преровя първо папките? Точно така, докато компютърът включва, ще погледна там. Не е ли по-добре да прегледам чекмеджетата на бюрото му? Сигурно и миникомпютърът му е там. За това дори не се бях сетила.
Честно казано, не бях обмислила как да действам, когато вляза в кабинета му. От една страна, дори не очаквах да успея да се вмъкна в сградата, камо ли да се добера чак в офиса на Арнолд. Да не говорим, че дори нямам представа какво търся. Може би става дума за кореспонденция. Или за някакви цифри. Или пък за дискета, надписана „Уличаващи доказателства“. Да, няма да е зле…
Спирам рязко. Зад мен, откъм асансьорите долитат гласове. По дяволите. Трябва да се вмъкна в офиса на Арнолд, преди да ме видят.
Обзета от паника, аз ускорявам крачка. Стигам до кабинета на Арнолд, отварям вратата, хлопвам я и се навеждам ниско, за да не ме види никой през стъклената преграда. Чувам, че гласовете приближават. Това са Дейвид Елдридж и Кийт Томпсън, заедно с още някой, когото не познавам. Минават покрай вратата и аз не смея дори да дишам. След това се отдалечават. Благодаря ти, Господи.
Въздъхвам, изправям се бавно и надничам през стъклената преграда. Не виждам никой наоколо. Вече съм в безопасност, Едва тогава се завъртам и оглеждам кабинета.
Празен е.
Всичко е изнесено.
Правя няколко крачки навътре напълно слисана. Бюрото е празно. Полиците са празни. По стените са се отпечатали квадрати, където са били поставени снимките в рамки. В този кабинет няма нищо освен няколко бележки, все още закачени на таблото.