Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Бяха изпратени още и по-многобройни американски войски — и КВПВ продължи стратегията си за тактическо изтощаване на противника, подкрепено с използването на максимална огнева мощ чак до времето, когато войските на Съединените щати започнаха да се изтеглят от Виетнам.
Карл Стайнър
Армията изпрати Карл Стайнър във Виетнам през 1967 година. Той ни разказва за службата си там:
— Завърших колежа на командването и Генералния щаб във Форт Лийвънуърт в средата на юни 1967 г. и получих две седмици отпуск, за да преместя семейството си (в Кълъмбъс, Джорджия), преди да тръгна за Виетнам.
Половината от състудентите ми вече служеха там; другата половина заминаваше сега. Четирима от нас, близки приятели и майори (въпреки че един беше в списъка за повишение в чин подполковник), бяхме изпратени в 4-та пехотна дивизия.
Отлетяхме с търговски чартърен полет — общо около двеста души, и пристигнахме по тъмно в Лонг Бин, армейски център до Сайгон за свежи подкрепления. До полунощ след явяването ни и получаване на лично бойно снаряжение бяхме инструктирани за общата ситуация и опасностите и заедно с още сто души от всички чинове ни натовариха на самолет С–130 за доставянето ни до съответните местоназначения.
На борда на С–130 седяхме на мешките си и се държахме за придържащите багажа ремъци, опънати през фюзелажа на около четирийсет сантиметра от пода. Самолетът кацна три или четири пъти, преди да стигне до Плейку в централните плата, където бяха разположени щабът на 4-та пехотна дивизия и главната й база за поддръжка. Пристигнахме точно преди разсъмване. Докладвахме за пристигането си и получихме назначенията си по частите. И четиримата бяхме разпределени в 1-ва бригада, разположена в артилерийска база на име Джаксън Хол близо до границата с Лаос. След това ни осведомиха подробно за тактическата ситуация в оперативния район на 4-та дивизия и ни раздадоха оръжие и муниции. По време на краткото ни посещение в дивизията имахме време за гореща закуска, с която ни приветстваха с добре дошли, заедно с двама щабни офицери, които ни предупредиха за качествата на полковник Ричард (Зуут) Джонсън, нашия бригаден командир в Джаксън Хол. Научихме, че Джонсън е впечатляващ мъж — полуиндианец, корав боец и напълно отдаден на службата си офицер. Очаквахме да служим под негово командване.
В 15,00 ч. четиримата се качихме на хеликоптер UH–1 („Хюи“) и полетяхме към Джаксън Хол на двайсет и пет километра на запад.
По време на инструктажа ни казаха, че се води интензивно сражение между батальон на 1-ва бригада и предполагаем полк на СВА: предполагаем, защото след първите изстрели човек не познава характера и размера на вражеското подразделение; с развитието на сражението скоро става ясно срещу какво си изправен.
Когато наближихме артилерийската си база, видяхме няколко артилерийски батареи да стрелят в подкрепа на сражаващия се батальон. За да се предпазим от огъня им, летяхме през определен „безопасен за полети коридор“. След приземяването ни въведоха в един бункер, където ни съобщиха, че полковник Джонсън желае да разговаря с нас, преди да ни разпредели, но сега участва в сражението и може да не се върне преди разсъмване. Нахраниха ни с пакети хранителни дажби и ни осведомиха за воденото сражение.
По-късно стана ясно, че полковник Джонсън няма да се върне тази нощ и ни казаха, че можем да поспим. Идеята ми хареса; не бяхме спали от тръгването си от Щатите. Развихме надуваемите си матраци и наметала върху мръсния под на бункера, но не успяхме да се наспим, защото една батарея със 155-милиметрови артилерийски оръдия стреляше директно над бункера. При всеки залп (през цялата нощ) от натрупаните върху бункера торби с пясък върху нас се сипеше мръсотия.
Скоро след завръщането на полковник Джонсън в лагера рано на другата сутрин той изпрати своя главен сержант да ни покани на закуска. Междувременно четиримата обсъждахме възможните си назначения. Тримата, които не бяхме представени за повишение, се договорихме да помолим за назначение като оперативни офицери (S–3) на пехотен батальон. И щяхме да препоръчаме четвъртия, майор Морис Едмъндс, за оперативен офицер на бригадата. Тъй като предстоеше повишението на Едмъндс, той заслужаваше назначение с най-голяма отговорност. Благодарение на обучението ни в Лийвънуърт се чувствахме компетентни за всякаква работа, но искахме да бъдем оперативни офицери, което съответстваше на миналия ни опит.
На закуската полковник Джонсън ни поздрави с добре дошли в бригадата и после ни съобщи, че е проверил досиетата ни още преди два месеца, като ни е избрал точно за желаните от нас назначения.