Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
По това време въстанието продължаваше от шест години и шестте провинции близо до Сайгон се бяха превърнали в крепости на Виетконг с добре организирана инфраструктура — очевидна заплаха за столицата. Според СГВП правителството нямаше друг избор, освен да започне прочистване на най-близките до столицата райони. По такъв начин планът на СГВП щеше да започне с умиротворяването на шестте най-близки до Сайгон провинции.
СГВП смяташе да постигне умиротворяването на тези провинции, както и на провинция Контум (на трийсет и два километра на север), до края на 1961 година. След постигането на тази цел ударението щеше да се прехвърли върху делтата на река Меконг и централните плата; щеше да ги последва и останалата част от страната. Предполагаемата дата за умиротворяване на цялата страна беше краят на 1964 година.
Предложеният от Томпсън и британците план се основаваше на успешната антипартизанска дейност на британците в Малая и наблягаше върху прилагането на строги мерки за сигурност от гражданската отбрана и групи за самозащита. Те предложиха да го приложат първоначално в район със слаба активност на виетнамските комунисти, а не в крепостите на въстаниците в провинциите около Сайгон, като АРВ играе поддържаща, а не водеща роля.
Крайният резултат, стратегическата програма „Селце“, представляваше компромис между двата плана. Тя се състоеше от три фази:
В първата фаза трябваше да се събере разузнавателна информация за предназначения за умиротворяване район и да се обучат политически кадри за бъдещото администриране на района. Втората фаза предвиждаше широкомащабни операции на АРВ за прочистване на определените райони, целящи да изтласкат оттам партизаните на Виетконг. В третата фаза АРВ щеше да предаде контрола над тези райони на гражданската отбрана и групите за самозащита, които щяха да установят трайна сигурност. Същевременно голяма част от местното население щеше да бъде насилствено преселена в укрепени села, където се смяташе, че ще бъде защитена срещу нападения. КВПВ се надяваше, че всичко това ще спечели по някакъв начин сърцата и умовете на голям брой виетнамски селяни.
На 19-ти март 1962 г. стратегическата програма „Селце“ започна с операция на АРВ с кодово име „Зора“ в провинция Бин Дунг на север от Сайгон. Операцията не постигна вълнуващ успех. Районът се намираше близо до базите на Виетконг и в него имаше много партизани. Това не беше проблем за войниците на АРВ, но се оказа много трудно за гражданските сили, чиято мисия се състоеше в следване на армията и унищожаване на комунистическата инфраструктура. След като силите на АРВ завършиха операцията, войските се оттеглиха, но комунистическата инфраструктура не беше унищожена, нито неутрализирана. Тази работа бе оставена на гражданските сили, които просто не бяха в състояние да я свършат.
Местните селяни бяха отведени от домовете им и от земята, от която се прехранваха, и принудени да живеят в ламаринени бараки, наречени условно „стратегически селца“, които всъщност бяха бежански лагери. Преселването на населението го отчужди още повече от режима, вместо да постигне обратния резултат.
Въпреки оплакванията на американски съветници тези грешки не само бяха повторени с развитието на програмата, но и липсваха сериозни опити за тяхното избягване. Ударението на КВПВ падаше върху военните операции за унищожаване на партизанските сили, а не върху дългосрочното умиротворяване, представляващо обявената цел на програмата. По такъв начин стратегическата програма „Селце“ никога нямаше обединена командна структура и КВПВ, винаги заинтересовано повече от военните операции, продължи да не осигурява достатъчно подкрепа на гражданската отбрана и силите за самозащита, чиято мисия беше дългосрочната сигурност.
Южновиетнамското правителство най-безсрамно фалшифицираше докладите: например след по-малко от месец от започването на програмата правителството твърдеше, че вече съществуват 1 300 действащи укрепени селца; след шест месеца броят им беше 2 500; и когато Дием бе убит през ноември 1963 г. — по-малко от две години след започване на програмата, — общият брой на докладваните селца надхвърли цифрата 8 000.
КВПВ не направи сериозен опит за оспорване на виетнамските твърдения или за коригиране на ситуацията по места.