Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Имах донякъде различна концепция, която изложих пред батальонния командир и той я одобри. Концепцията се състоеше в реорганизация и обучение на много по-способен взвод, който щеше да функционира като рейнджъри; те щяха да поставят засади, вместо просто да наблюдават и да бъдат измъквани. Щом засадата бъдеше готова, ние щяхме да реагираме незабавно с предварително планиран артилерийски и минохвъргачен огън, последван от включването на (най-малко) една стрелкова рота. Този нов взвод се състоеше от четири отделения с по девет души всяко. Всеки взвод беше организиран като два екипа, обслужващи картечници М–60, и всеки войник бе въоръжен с една противопехотна мина. Тази концепция се оказа изключително ефективна — и новият взвод претърпя много малко загуби.
След шест до осем седмици денонощно интензивно обучение приключихме изпълнението на програмата. След това се прехвърлихме с хеликоптери до район, наречен Долина на виетнамските комунисти, който се намираше на около четирийсет километра източно от Джаксън Хол и на петнайсет километра южно от Ан Кхе (главната база на 1-ва въздушнопреносима дивизия).
Долината на виетнамските комунисти беше отдалечен, пустинен и рядко населен район, заобиколен от много високи планини и контролиран от подразделения на СВА с размерите на отделения и взводове (обитателите му бяха принудени да отглеждат реколта за тях). Мисията ни беше „да го прочистим“ — идеална задача за новосформиран и обучен батальон, защото окупационните войски на СВА присъстваха само с малки подразделения. Фактически най-голямото предизвикателство там не беше врагът. Това беше инфекцията, причинена от ухапванията на малък зелен кърлеж, оставящи възпалени като циреи места, които не заздравяваха. Всички ги имахме.
Докато провеждахме операциите си, една от стрелковите ни роти откри едно „изгубено племе“ от около 500 души, живеещи в издълбани пещери по склона на планината — заедно с техните пилета, прасета, маймуни и водни биволи.
Виетнамското правителство реши да евакуира племето в бежанския център Едеп Е Нанг, голям лагер близо до Плейку с неколкостотин ламаринени бараки. Появи се проблем: хората отказаха да напуснат без животните си. Съгласиха се да бъдат превозени по въздуха, ако натоварим пилетата, прасетата и маймуните на борда с тях и се наложи да им обещаем, че по-късно ще превозим и водните биволи.
Почти всички „Чинук“ (хеликоптери СН–47 с двойни витла) в дивизията бяха заети в продължение на четири дни с тази операция. А водните биволи изискваха специален подход. Те бяха прекалено злобни и непредвидими, за да се рискува да се товарят и блъскат вътре в хеликоптерите. Трябваше да бъдат хванати, завързани в мрежи за багаж и оставени да висят под хеликоптерите „Хюи“.
Командирът на батальона ми възложи тази мисия сигурно защото бях отраснал във ферма. Избрах осем от най-добрите ни „каубои“ и изработих техника, която вършеше работа. Разстилахме мрежа за багаж на земята и хеликоптер „Хюи“ кацаше върху нея. След това, когато хеликоптерът се вдигаше, за да преследва водния бивол, осемте „каубои“ сядаха по четирима от всяка страна и държаха мрежата. Когато се озовавахме директно над животното и на около метър и половина над гърба му, пускахме мрежата върху него, хеликоптерът бързо отлиташе настрана и се спускаше малко по-ниско, ние изскачахме, увивахме мрежата около бивола и го събаряхме на земята. После връзвахме краката му и нагласявахме мрежата за висене под хеликоптера. Най-сетне „Хюи“ отлиташе към бежанския център, пренасяйки висящия бивол.
След три дни бяхме заловили около трийсет бивола и ги предадохме на „изгубеното“ племе.
Дивизионният командир генерал-майор Уилям Пиърс вече беше научил за събирането на стадото и се появи лично да наблюдава действията ни. След като погледа малко, той отбеляза, че това е най-интересната и смела родео операция, която някога е виждал, но реши, че сме върнали достатъчно биволи на „изгубеното“ племе и прекрати операцията.
Успешното изпълнение на мисията бе с цената на две счупени ръце, един счупен крак и много охлузвания. Моралът беше висок и съм сигурен, че всички участници в „родеото“, които завършиха срока на службата си във Виетнам, ще разказват на децата и внуците си за него.