Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Когато казах на батальонния командир, че ще бъде добре да се кача бързо с две роти на хребета, той се съгласи:
— Ако успееш да осигуриш въздушен транспорт за всички — каза той, — ще го направим утре следобед.
Тъй като щабът на бригадата ни остана в Джаксън Хол на седемдесет километра разстояние, ние бяхме поставени под прякото командване на 4-та дивизия в Плейку. Така става, когато действаш далеч от бригада, която вече не може да те подкрепя.
Свързах се с дивизията, поисках и получих десет хеликоптера „Хюи“ и шест бойни хеликоптера за въздушна атака. Това щеше да ни осигури достатъчен транспорт, за да свалим едновременно на земята осемдесет стрелци с едно прелитане. Но откриването на подходящо място за кацане се оказа много по-трудно. Само един малък тревист хълм в източния край на хребета можеше да побере десет хюи, кацащи едновременно. Всичко останало наоколо представляваше непроходима джунгла. Възможно е да се изчисти площадка за кацане на такъв терен, но това бе трудна задача, която отнемаше доста време, с каквото не разполагахме. В тази джунгла почистването на терена за ЗК, достатъчно голяма да побере един-единствен хюи, щеше да отнеме два дни и няколко въздушни нападения с триста и четиридесет килограмови бомби и стотици ленти муниции за 155-милиметрови и 8-инчови оръдия. Освен това единствената ни артилерия беше 105-милиметрово оръдие с шест дула.
Това означаваше, че сме принудени да използваме тревистия хълм за въздушното нападение.
На 28-ми октомври 1967 г. в 15,00 ч. С-ротата започна въздушното нападение. То се предхождаше от артилерийска подготовка в зоната за кацане, състояща се от около 150 залпа на 105-милиметров гаубичен огън. Когато хеликоптерите „Хюи“ кацнаха, ЗК се оказа безопасна и първите осемдесет войници я осигуриха, след което зачакаха пристигането на втората група, преди да потеглят като рота към линията на дърветата.
На хеликоптерите им трябваха двайсет минути в двете посоки и втората група пристигна с остатъка от ротата. Транспортирането щеше да продължи, докато не бъдеше разположена и втората рота (Б-ротата).
Веднага щом С-ротата попълни състава си, ротният командир започна придвижване към линията на дърветата, които отстояха на около 100 метра разстояние.
Високата до гърдите трева им осигуряваше добро прикритие. След като навлезе петдесетина метра във гората, предното отделение попадна под тежък обстрел от добре окопана позиция на СВА, която беше скрита под маскировъчни мрежи. Въпреки че северновиетнамците бяха ударени от артилерийската подготовка, те задържаха огъня си, докато отделението не наближи съвсем позицията им, принуждавайки по такъв начин С-ротата временно да отстъпи, без да стигне до линията на гората.
По време на престрелката войниците на СВА хладнокръвно застреляха половината членове на предното отделение — един от любимите им трикове; те знаеха, че американските сили няма да оставят ранените или мъртвите си на бойното поле. Щом имаше ранени американски войници СВА щеше да се скрие обратно в окопите си, за да изчака неизбежния американски артилерийски бараж, който щеше да бъде последван от опит на ротата да прибере своите ранени и мъртви. При новата атака на ротата СВА щеше да се опита да застреля още американци, като през цялото време държи ротата пред главната си отбранителна позиция, без да компрометира истинското си местоположение. Ако американската атака не успееше до падането на нощта, ротата щеше да се озове в много уязвимо положение — не успяла да се окопае както трябва, за да се защити срещу атака на СВА — и с вероятността СВА да отмъкне телата на мъртвите и ранени американци през нощта (те носеха специални куки за тази цел).
В резултат на всичко това Б-ротата, която наближаваше ЗК, беше предупредена и се върна обратно в Дак То по заповед на батальонния командир, който беше във въздуха и контролираше операцията.
Командирът на С-ротата поиска артилерийски огън срещу позицията на врага, както и незабавни въздушни удари. След двеста артилерийски залпа той реши отново да опита настъпление, за да се опита да прибере своите ранени. Този път успя да стигне линията на дърветата, преди по-голяма част от ротата да попадне под дъжд от унищожителен огън. Сега беше очевидно, че е изправен срещу поне една рота от СВА, а може би и срещу добре окопано по-голямо подразделение.
Малко след това на няколко вълни прелетяха самолети за близка поддръжка и намиращият се във въздуха изнесен напред въздушен диспечер започна да насочва ударите върху вражеската позиция. След това С-ротата успя да напредне достатъчно, за да настигне предното отделение и да прибере мъртвите и ранените.