Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Военната намеса на Съединените щати във Виетнам всъщност води началото си от 1950 г., малко след избухването на Корейската война, когато беше създадена Съветническата група за военна помощ (СГВП). Тази инициатива бе резултат от вярването на СНЩ, че Индокитай е ключът към установяването на антикомунистическо влияние в югоизточна Азия. През онези дни мисията на СГВП беше относително ограничена — главно взаимодействие с французите, които тогава бяха силно ангажирани в сражения с въстаниците на Хо Ши Мин.
Но през годините, последвали изтеглянето на французите, когато засилващото се влияние на Виетконг започна да застрашава Южен Виетнам, Съединените щати поеха главната отговорност за сигурността на Южен Виетнам. Никой друг не желаеше да поеме тази отговорност.
Като първа стъпка към поемането на отговорността Съветът за национална сигурност (СНС) нареди на СНЩ да създаде виетнамска сила за отбрана, способна да осигури вътрешната сигурност. СНЩ определи, че ще бъде необходима сила от 89 000 души; задачата за изграждането и обучението на тази сила бе възложена на СГВП.
През 1954 г. шефът на СГВП генерал-лейтенант Джон У. О’Дениъл и министърът на отбраната на Виетнам се договориха за създаването на Армия на Република Виетнам (АРВ), съставена от три териториални и три полеви дивизии. Териториалните дивизии се състояха от местно мобилизирани и обучени полкове, които щяха да помагат на гражданските власти в операции по вътрешната сигурност. Полевите дивизии имаха „стратегическо мобилно“ предназначение и специфичната задача да осигурят защита срещу нахлуване от север, докато бъдат повикани подкрепления от Организацията на договора за югоизточна Азия (СЕАТО).
През следващите няколко години тази силова структура се промени значително. Под ръководството на СГВП АРВ се превърна в традиционна сила, отразяваща структурите и оперативните методи на американската армия. През 1955 г. Съветът за национална сигурност увеличи личния състав на АРВ на 150 000 души; тогава СГВП премахна трите териториални дивизии и ги замени с шест нови леки пехотни дивизии, подобни на американските и вече без регионална ориентация. Беше добавена още една полева дивизия и общият им брой достигна десет (шест леки и четири полеви). От 1959 г. леките дивизии бяха трансформирани в стандартни по-тежки пехотни дивизии, а полевите дивизии бяха снабдени с моторизирани полкове.
Съпротивата на Виетконг в Южен Виетнам продължаваше да се засилва. Гражданските власти ставаха все по-безпомощни и все по-често се налагаше помощта на АРВ за операции срещу въстаниците. Мисията на СГВП, състояща се някога само в организиране и обучение на АРВ, сега включваше препоръчването на стратегия за използването на тези сили срещу въстаниците.
През 1960 г. генерал-лейтенант Лайънъл К. Макгар пое командването на СГВП. Изправени пред официалното създаване на Фронт за национално освобождение същата година и задействането на Народноосвободителните въоръжени сили, Макгар и СГВП започнаха да разработват план за действия срещу въстаниците през 1961 година. Планът се фокусираше главно върху нападателни операции, предназначени да унищожат партизанските сили. Целта беше „врагът да се открие, спре и унищожи“. Това се случи още преди президентът Кенеди да благослови други, по-нетрадиционни методи за борба с партизаните.
Въпреки засилващото се участие на СГВП и АРВ в операциите срещу въстаниците тяхната сила продължаваше да нараства и контролът и инфраструктурите на Виетконг се увеличиха бързо, особено в селските райони, където правителството имаше малко представители или влияние.
В отговор на влошаващата се ситуация Съветът на началник-щабовете реши да подобри работата на СГВП. През ноември 1961 г. той предложи създаването на Командване за военна помощ на Виетнам (КВПВ) и на 8-ми февруари 1962 г. КВПВ бе задействано под ръководството на генерал Пол Харкинс30. Мисията на КВПВ бе същата като тази на неговия предшественик: „да окаже помощ на правителството на Южен Виетнам за победа над комунистическите въстаници“, и то следваше същия оперативен подход: да унищожи силите на врага чрез широкомащабни операции. Доктрината и тактиката на КВПВ също бяха традиционни: широко използване на хеликоптери и въздушни мобилни операции в опити да се изненадат и унищожат партизаните.
Все пак подходът на КВПВ не беше напълно традиционен. По това време КВПВ опитваше и програма за умиротворяване (несръчна операция по граждански въпроси) и през януари 1962 г. започна изпълнението на стратегическата програма „Селце“. Тази програма възникна от два отделни плана: първият беше предложен от СГВП преди активирането на КВПВ; другият (предпочетен от режима на южновиетнамския президент Дием) бе предложен от британския съветнически екип, оглавяван от експерта по антивъстанически действия сър Робърт Томпсън.
30
В книгата си „Да трогнеш една нация“ Роджър Хилсман съобщава, че кандидатурата на Бил Ярбъро е разглеждана за този пост, но била отхвърлена поради ниския му чин и прекалено тясното му обвързване с нетрадиционни операции. — Бел.авт.