Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)
- Автор: Кланси Том, Стайнър Карл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лъчезар Бенатов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Воини в сянка (Специалните сили — поглед отвътре)». Краткое содержание книги:
Подготвеността, издръжливостта и находчивостта на войника от специалните сили го правят адекватен в ситуации, в които традиционните оръжия и тактика са неприложими. Карл Стайнър е бил вторият главнокомандващ на СОКОМ, американското командване на специалните операции, което отговаря за готовността на всички части от сухопътните, военноморските и военновъздушните сили — „зелените барети“, „тюлените“ на военноморските сили, „рейнджърите“, силите за специални операции на ВВС, частите за психологически операции и други поделения за специални мисии.
Генерал Стайнър и Том Кланси проследяват заедно превръщането на специалните сили от малко ядро аутсайдери през 50-те години, преминали през виетнамския ад, до възродените специални сили в края на 80-те и началото на 90-те години и в новия век, като изпълнители на най-сложните мащабни, разнородни по характер мисии. Книгата предава информация от първа ръка и е част от съвременната военна история.
Като начало КВПВ оцени участието на специалните сили в програмата ГГО като „статични тренировъчни дейности“ и смяташе, че специалните сили ще бъдат използвани по-добре в „по-активни и нападателни операции“. В резултат специалните сили на армията бяха отстранени от администрирането и изпълнението на програмата ГГО и вместо това бяха изпратени да осигуряват наблюдение по камбоджанската и лаоската граница и да провеждат нападателни, директни мисии срещу базите на Виетконг.
Тази промяна в мисията им започна в края на 1963 г. и беше завършена към края на 1964 година. На 1-ви януари 1965 г. полковник Джон Спиърс, командирът на новосформираната 5-та група на специалните сили, издаде заповед, очертаваща параметрите на мисията, възложена на групата от КВПВ. Това бяха „граничен контрол и наблюдение, операции срещу маршрути за инфилтрация и операции срещу комунистическите военни зони и базови райони“. Всички тези мисии ясно отразяваха нападателната стратегия на КВПВ и се фокусираха върху откриването, стопирането и унищожаването на вражеските сили.
За да освободи специалните сили на Съединените щати за нападателни операции и гранично наблюдение, отговорността за администрирането на програмата ГГО, обучението на ударните сили и селската отбрана беше прехвърлена на Виетнамските специални сили (ВСС). За нещастие ВСС не притежаваха нито уменията, нито командването на американските си колеги и нещо по-лошо — те изпитваха обичайното виетнамско презрение към малцинствените групи, върху които се фокусираше програмата ГГО. В резултат на това много от постиженията, постигнати по-рано при „спечелване“ на селението, бяха загубени.
При една по-нататъшна промяна правителството на Виетнам интегрира програмата ГГО в АРВ и КВПВ започна да ги използва в една нападателна роля, за каквато те никога не бяха обучавани.
Не след дълго започнаха да прехвърлят ударните сили със самолети от едно място на друго за подкрепа при нападенията на специалните сили, наблюдателни мисии или традиционни операции на АРВ. През октомври 1963 г. КВПВ разкри своя план за използването на ГГО ударни сили, заедно със специалните сили, за „нападения срещу базови лагери на виетнамските комунисти и възпиране проникването на хора и припаси от Северен Виетнам“.
Премахването на ударните сили от техните местни оперативни райони и разполагането им в непознати за тях райони намали драстично тяхната ефективност. Това от своя страна не само отслаби взаимно подкрепящата се отбранителна селска система на първоначалната програма на ЦРУ и специалните сили, но и без добро познаване на местния терен ударните сили се превърнаха в нещо подобно на зле обучена пехота.
Отчасти за използване успеха на програмата и отчасти за по-ефективна военна употреба на лагерите и селата на ГГО, КВПВ се опита да разшири програмата, и то бързо. Започна да разполага лагерите на ГГО стриктно и в съответствие с военни критерии, без връзка с политическите или демографските реалности. Например лагери бяха разположени по предполагаеми маршрути за инфилтрация или в райони с интензивна дейност на Виетконг или Северновиетнамската армия (СВА). Това не отговаряше на първоначалната цел за контрол на населението.
Въпреки големите усилия на КВПВ, на АРВ и всички участващи управления от Съединените щати, както и на виетнамското правителство, ситуацията във Виетнам се влоши. В края на 1964 г. Виетконг провеждаше координирани полкови операции. В началото на януари 1965 г. въстаниците атакуваха и превзеха селото Бин Гиа, отдалечено само на шейсет и четири километра от Сайгон. При контраатаката срещу селото войските на АРВ загубиха 201 войници в сравнение със само трийсет и двама потвърдени убити виетнамски комунисти. Това събитие и други подобни на него доведоха накрая до изпращането на американски войски във Виетнам.
Първата изцяло разположена там дивизия на Съединените щати беше 1-ва въздушнопреносима дивизия. През ноември 1965 г. тя зае позиции на централните плата — един от регионите с най-големи сили на комунистите, — за да започне операции по тяхното издирване и унищожаване. Американците бързо откриха и атакуваха голяма концентрация на бойци от Виетконг и северновиетнамци в долината Яданг. В резултат от сражението бяха убити 1 200 вражески бойци, а 1-ва въздушнопреносима загуби относително малко жива сила — 200 души. Този успех засили и убеждението на КВПВ, че Северен Виетнам стои зад въстанието (въпреки че северновиетнамските войски не участваха активно, докато самите Съединени щати не започнаха да изпращат редовни войски)31.
31
Когато Карл Стайнър пристигна след няколко години във Виетнам, именно Северновиетнамската армия (СВА), а не комунистическите въстаници, представляваше главната заплаха. — Бел.авт.