![Полунощ 2 [calibre 1.6.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/9/4/2/polunoshch-2-calibre-1-6-0-download.jpg)
Электронная книга - «Полунощ 2 [calibre 1.6.0]». Краткое содержание книги:
Но скоро забрави за всичко това; гледката събуждаше твърде много приятни спомени. Разсея го дори от тревогите за Роуан, от тревогите за мъжа. Сега просто се плъзгаше назад в миналото, докато вървеше покрай старите, покрити с бръшлян стени и младите мирти - тънки, обрасли с мъх и отрупани с големи кичести цветове. Нямаше да пропусне да ги перне с ръце. В същия миг стария всепоглъщащ копнеж се завърна с още по-голяма сила. Слава богу, че всичко си беше като едно време! Високите къщи в стил кралица Ана, много по-големи от къщите в Сан Франциско, все още се издигаха до по-ранните, предвоенни сгради с дебели стени и кръгли колони - яки и великолепни като къщата на Първа улица.
Накрая пресече внимателно оживената Мегазин стрийт и тръгна към Айриш Ченъл. Там къщите като че се свиха, колоните отстъпиха място на стълбове, дъбовете изчезнаха. Дори огромните диви череши свършиха на ъгъла с Констанс. Но това нямаше значение, всичко беше наред. Това бе неговият квартал - или поне навремето.
Улица «Благовещение» му разби сърцето. Тук вече не се виждаха реставрирани и пребоядисани къщи като на Констанс и Лоуръл стрийт. Пустите дворове бяха осеяни със стари гуми и боклуци. Къщата близнак, в която бе израснал, сега бе изоставена. На вратите и прозорците бяха заковани стари парчета шперплат, а дворът, където бе играл, се беше превърнал в същинска джунгла от плевели, опасана от грозна телена мрежа. Нямаше ги и старите лунничета, които цъфтяха в розово и ухаеха и лете, и зиме. Нямаше ги и банановите дървета до старата барачка в края на страничната алея. На вратата на малката бакалия на ъгъла висеше катинар, а старият бар не даваше никакви признаци на живот.
Малко по малко Майкъл осъзна, че е единственият бял човек наоколо.
Навлизаше все по-навътре в тъжния и занемарен квартал. Вървеше към тухлените жилищни блокове на комплекса «Свети Тома». Тук вече не живееха бели. Никой не му бе казал това.
Сега кварталът принадлежеше на черните. Майкъл чувстваше студените им оценяващи погледи, когато зави по Джозефин стрийт към старите църкви и училището. Още заковани с шперплат дървени къщи; приземният етаж на една жилищна сграда бе напълно разграбен. Отвън бе натрупана купчина разтрошени и прогнили мебели.
И все пак руините на изоставеното училище го потресоха най-силно. Прозорците на класните стаи бяха изпотрошени. Салонът, в чийто строеж бе участвал и той, сега изглеждаше напълно запуснат, изживял времето си, забравен.
Само църквите «Света Богородица» и «Свети Алфонс» още се издигаха горди и сякаш неразрушими. Вратите им обаче бяха заключени. Дворът на «Свети Алфонс» бе обрасъл с бурени, високи до коляно. Майкъл видя, че вратите на старите електрически табла са отворени и ръждясали, а бушоните са изтръгнати.
- Ша искате ли да видити църквата?
Майкъл се обърна. Беше го заговорил нисък оплешивяващ мъж с кръгло коремче и потно розово лице.
- Ми влезте в сакристията и те ши ви пуснат вътри - добави мъжът.
Майкъл кимна.
Дори сакристията беше заключена. Трябваше да натисне звънец и да изчака една дребна женица с дебели очила и къса кафява коса да му отговори през малко прозорче.
Той извади шепа банкноти от по двайсет долара и каза:
- Искам да направя дарение. И, ако е възможно, да разгледам двете църкви.
- «Свети Алфонс» не може да се разглежда. Вече е затворена. Не е безопасно. Мазилката пада.
Мазилката! Той си спомни прекрасните стенописи по тавана, светците, които се взираха в него от синьото небе. Под този таван бе кръстен, бе получил първото си причастие и по-късно конфирмацията. А в последната си нощ в града бе минал по пътеката в «Свети Алфонс», с бялата шапка и бялата роба, заедно с другите абитуриенти, и дори не бе помислил да я огледа за последно, защото нямаше търпение да замине с майка си на запад.
- Къде са всички? - попита той.
- Ами преместиха се - отвърна жената и му кимна да я последва. Преведе го през жилището на свещеника към «Света Богородица». - А черните не идват.
- Но защо всичко е заключено?
- Защото постоянно ни ограбват.
Не можеше да повярва, че вече не може да влезе в притихнала сенчеста църква по всяко време на деня. Че не може да избяга от изпечените от слънцето улици, да седне в тишината, да поговори с ангелите и светците, докато старите дами с рокли на цветя и сламени шапки шепнат със сухите си устни молитви пред олтара.
Тя го поведе през олтара. Навремето той бе иподякон. Беше приготвял светеното вино. Усети прилив на щастие, когато видя редиците дървени светци, а после и дългия висок неф с издигащите се готически арки. Всичко бе великолепно, непокътнато.