Игра на сенки (Приказки за любовта)
- Автор: Хесе Херман
- Язык: болгарский
- Переводчик: Недялка Попова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Игра на сенки (Приказки за любовта)». Краткое содержание книги:
Автопортретът
В първите дни на септември, след много седмици на необикновено суха лятна жега, се случиха няколко дъждовни дни. Тогава Клингзор рисуваше в залата с високите прозорци в своя „палацо“ в Кастанета автопортрета си.
Този страховит и при това толкова вълшебно красив портрет, неговото последно, напълно завършено произведение, стои в края на труда му от онова лято, в края на едно нечувано, пламенно стремително трудово време, като връх и корона. На мнозина направи впечатление, че всеки, който познаваше Клингзор, го откриваше на този портрет веднага и непогрешимо, макар никога едно изображение да не е било толкова далеч от всяка натуралистична прилика.
Както всички по-късни произведения на Клингзор, така и този автопортрет може да се наблюдава от най-различни зрителни ъгли. За някои, особено за такива, които не познаваха художника, картината бе преди всичко концерт на багри, чудно съзвучен, и въпреки цялата си неудържима пъстрота въздействащ като спокоен и благороден килим. Други виждаха в нея последния смел, дори отчаян опит за освобождаване от предметното: лице, нарисувано като пейзаж, коси, които наподобяват вейки и кора на дърво, очни орбити сякаш пукнатини — те казваха, че картината им напомня за природата единствено така, както някои планински била напомнят очертанието на човешки профил, а клони на дървета — крака и ръце, но само отдалеч, само параболично. Мнозина обаче, напротив, тъкмо в това произведение откриваха единствено предмета, лицето на Клингзор — разложено и разтълкувано от самия него с неумолим психологизъм, една огромна изповед, неудържимо признание, което крещи, вълнува, плаши. А други, и сред тях неколцина от най-ожесточените му противници, виждаха в тази картина просто продукт и знак за мнимото безумие на Клингзор. Те сравняваха главата на портрета с натуралистично гледания оригинал, с фотографии и намираха в деформациите и преувеличенията на формите негърски, изродени, атавистични, животински черти. Някои от тези хора се възмущаваха от езическото и фантастичното в картината и съзираха в нея един вид болезнено самообожествяване, богохулство и самовъзхваляване, един вид религиозна мания за величие. Всички тия начини на разглеждане бяха възможни, и още много други.
През дните, в които рисуваше тази картина, Клингзор не излизаше освен вечер за вино, ядеше само хляб и плодове, донасяни му от хазяйката, не се бръснеше и с обгорялото потъмняло чело и дълбоко хлътналите очи при тази запуснатост изглеждаше наистина страшен. Рисуваше седнал и по памет, само от време на време, почти единствено когато прекъсваше работата си, отиваше към голямото, старомодно, в рамка с изрисувани розови клонки огледало на северната стена, протягаше глава, отваряше широко очи, правеше гримаси.
Много, много лица виждаше той зад лика на Клингзор в голямото огледало, между блудкавите, преплетени розови клони, и много образи вписа в своя портрет: детски лица, сладки и учудени, младежки слепоочия, пълни с мечтания и жар; присмехулни очи на пияници, устни на жадуващ, на преследван, на страдащ, на търсещ, на един безпътен човек. Но главата направи величествена и грубовата, някакъв идол от девствена гора, влюбен в себе си ревнив Йехова, дух страшилище, комуто принасят в жертва първородни синове и девици. Това бяха няколко от неговите лица. Друго едно беше лицето на залинелия, на обречения, който се е примирил със своята гибел. Мъх растеше по неговия череп, старческите зъби бяха изкривени, в браздите по увяхналата кожа се виждаха струпеи и плесен. Тъкмо това особено обичаха в картината неколцина приятели. Те казваха: ето човека, ecce homo, уморения, жадния, дивия, детинския и рафинирания човек от нашата късна епоха, умиращия, желаещия смъртта европеец, изтънчен от всеки копнеж, болен от всеки порок, ентусиазиран и одухотворен от знания за своя залез, готов за всеки напредък, узрял за всеки упадък, целия жар, а също и целия умора, предан на съдбата и на болката, както морфинист на отровата, усамотен и опустошен, прастар, едновременно Фауст и Карамазов, животно и мъдрец, съвсем разсъблечен, съвсем без честолюбие, съвсем гол, изпълнен от детински страх пред смъртта, изпълнен и от морна готовност да умре.
И още по-нататък, още по-притулено зад всички тия лица спяха по-далечни, по-дълбоки, по-стари лица, прачовешки, животински, растителни, каменни, така, сякаш в мига преди смъртта последният човек на земята още веднъж с бързината на съня си спомняше за всички образи от своето правреме и младостта на световете.