Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Същото се отнасяше и за кастрирането на женските агнета — тежка и непосилна задача, която трябваше да се върши направо на полето. Никой уважаващ себе си стригач нямаше да докосне мръсно руно, освен ако не му се плати двойна надница, а тя нямаше възможност да поддържа кошара, където неопитните стригачи да се обучават върху нескопени животни.
Задницата на овцата е най-мръсното нещо на света — покрита с изпражнения и яйца на мухи, вълната почернява и се сплъстява на фитили. Двамата с Гейбриъл се бореха с врещящите животни. Гейб не се притесняваше от мухите, но Матилда трябваше да зашие висящи на конци тапи по периферията на шапката си — това бе единствената й защита от черните рояци, които ги следваха неотлъчно.
С наближаване на сезона за стригане на овцете те започнаха да събират стадото. Скупчваха овцете на пасищата, някои затваряха в кошарите, други — откарваха на ливадите край къщата.
Докато следваше стадото по сухата прашна земя, Матилда се измъчваше от тежки мисли. Стадото бе нараснало и макар че бе далеч от някогашната си бройка, тя нямаше да може да плати на стригачите за труда им.
Застана в средата на тихата кошара за стригане и погледна нагоре към покрива — в сноповете слънчеви лъчи плуваха хиляди прашинки. Носеше се миризма на ланолин, вълна и катран. Тя вдъхна миризмата с наслада. Ето какво е да си фермер, да отглеждаш овце и да снабдяваш света с най-добрата вълна. Погледът й се спря върху изпъстрения с по-светли петна от потта на поколения стригачи под на кошарата. Съзря в ъгъла кофите с катран и генератора. Поправи го един случайно минаващ скитник срещу малко храна и няколко нощувки. Бариерите и масите за сортиране също бяха поправени, но каква бе ползата, когато липсваха стригачите, помощниците и работниците.
Тя въздъхна дълбоко. Стригачите нямаше да искат да изчакат надниците си, което означаваше, че няма да има вълна за продаване, а без пари нямаше да може да изкара зимата.
— Добър ден, Матилда. Виждам, че вече събираш стадото.
Тя се обърна и се усмихна на Том Финли, чиято черна коса и зелени очи издаваха ирландските му корени. Стиснаха си ръцете.
— Да, почти свършихме. Какво ново в Уилга?
— Стадото е почти събрано. Въпреки сушата имаме страшно много агнета. Едва ги изхранваме.
Матилда кимна с разбиране.
— Хайде да влезем в къщата и да пийнем по чаша чай. Може да намеря и нещо по-силно.
— Чаят е добра идея. — Том последва Матилда през огромното голо пространство на двора. — Радвам се да видя, че си добре, Моли. — Галеното име, с което я наричаше, я накара да се усмихне. Открай време й викаше Моли и това й харесваше. — Притеснихме се за теб миналата година. След като се върнах в Уилга, Ейприл искаше да дойде да те види, но знаеш как стоят нещата.
Матилда влезе в кухнята и се запъти към печката.
— Ако беше дошла, сигурно нямаше да ме завари. — Тя отряза няколко парчета от студеното овче месо и ги пъхна между филии хляб. — През повечето време патрулирах по пасищата. Нямаше смисъл да се връщам до къщата, защото за тази работа разчитах единствено на себе си и на Гейб.
— А къде са по-младите битжара? Нима не можете да ги хванете да ви помагат?
Матилда сложи скромното ядене на масата и поклати глава.
— Те са напълно безполезни. Повечето са още малки, а останалите само ми пречат. Освен това нямам коне за всички, затова оставих момчетата тук — да почистват и стягат плевните и кошарите след края на зимата.
Двамата продължиха да се хранят мълчаливо. Когато свършиха, се облегнаха на столовете и взеха чашите със силен, хубав чай.
Том се вгледа внимателно в Матилда.
— Променила си се, Моли. Спомням си, когато беше малко момиченце с панделки в косите, облечена в рокличка за неделните пикници и празници.
Матилда погледна лицето му, което излъчваше ирландската му природа, бръчиците около очите, загорялата кожа и здравите, силни ръце.
— Всички се променяме — каза тихо. — Сега си мъж, а не ужасното момченце, което обичаше да ми дърпа косата и да натиска лицето ми в прахта — въздъхна тя. — Времето на панделките и рокличките отмина, Том. И на двамата ни се наложи да пораснем.
Том се приведе напред.
— Това не означава, че не можеш да се забавляваш, Моли. Под тези дрипи е скрита млада и хубава жена. Трябва да ходиш по забави и да си потърсиш съпруг, а не да стоиш омазана до лактите в овчи екскременти и мръсна вълна.