Последният валс на Матилда
- Автор: Маккинли Тамара
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-300-X
- Переводчик: Теодора Божилчева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Последният валс на Матилда». Краткое содержание книги:
Джени я получава като прощален подарък от съпруга си. Тя научава за завещанието, едва след смъртта му. Без да знае къде да потърси подкрепа и утеха, решава да замине за Чаринга. Фермата крие своите тайни. Тайни, които витаят около предишната й собственичка, Матилда Томас. Явно е, че никой от съседите й не желае да говори за Матилда.
Постепенно тази сурова земя започва да си проправя път към сърцето на Джени.
Колкото повече време изминава, толкова повече усеща натрапливото присъствие на предишната собственичка.
Тогава открива дневниците на Матилда и се оказва въвлечена в един разказ, много по-шокиращ, отколкото някога си е представяла.
Матилда отмести очи от корема й. Почувства тъга, но веднага я отпъди решително и без угризения. Ейприл сама бе избрала да се омъжи и да има деца. Това не влизаше в нейните планове, тогава защо да се чувства тъжна, вместо свободна от всякакви окови?
Фермата Уилга беше по-голяма от Чаринга. Простираше се отвъд гребена на невисок хълм. Верандата, която опасваше къщата, бе с изглед към близките пасища и потоци. Дърветата правеха сянка над бараките на работниците и останалите постройки край коритото на потока. Също като в Чаринга, около къщата нямаше никакви дървета, заради опасността от пожар.
Ейприл наля в един леген гореща вода от чайника и й подаде кърпа и калъп домашен сапун.
— Измий се и се почини малко, Мол. Ще хапнем малко по-късно.
Стаята на Матилда се намираше в дъното на източния край на къщата. Прозорците гледаха към оборите, а вътре бе тясно и претъпкано с масивни мебели и огромно месингово легло. Миришеше приятно на восък и подът беше наскоро изциклен. Тя се заслуша в гласчетата на децата, които играеха на двора. Колко ли деца имаше Том? Четири или пет?
Сви рамене, погледна се в огледалото и застина поразена. Тя ли беше тази почерняла жена с дива коса? Досега не се бе замисляла колко е пораснала и отслабнала или колко я състаряваха бръчиците около очите й. Ако косата й бе малко по-тъмна, а очите по-наситено сини, можеше да каже, че жената в огледалото е призракът на Мери Томас.
Тя погледна унило към вълнените панталони с подкъсени крачоли. Бяха износени и на петна. На коленете и глезените имаше връзки, които я предпазваха от пълзящите гадини. Сивата риза, някога синя, бе избеляла от слънцето и многократното пране с луга.
От устата й се отрони въздишка. Мери Томас също обичаше да носи работни дрехи, но дрехите й винаги бяха безупречно чисти и закърпени, не като тези опърпани дрипи.
Сети се за спретнатата памучна рокля на Ейприл и за думите на Том, че би трябвало да носи рокли и да ходи на танци. Матилда направи пренебрежителна гримаса, бързо свали напоените с пот дрехи и започна да се мие. От много време насам не си правеше труда да се издокарва и вероятно никога повече нямаше да го направи. Сама беше избрала да живее по този начин и ако това я правеше по-малко женствена, толкова по-добре. Животът на жените тук и без това бе много труден, а тя бе решена да оцелее.
Матилда бе заспала на пухения матрак. Събуди се от сигнала за вечеря. Стана и се забърза към кухнята при другите. Чувстваше се притеснена да яде пред шест чифта очи, които следяха всяко нейно движение.
И четирите деца, все момчета, не бяха наследили нежните черти и русата коса на майка си, а изразителните зелени очи и буйните вежди на баща си.
— Мъжете пристигат вдругиден — каза Том, като загреба от яхнията и лапна голям залък хляб. — Ще дойдат в Чаринга чак в средата на следващия месец.
Матилда кимна, но не каза нищо, защото устата й беше пълна. След толкова месеци само на студено овче и хляб, не искаше да си губи времето в приказки.
— Ейприл почти приключи с почистването на бараките. Можеш да й помогнеш в кошарите или в готварницата. Ти избери.
Матилда погледна изнуреното лице на Ейприл и реши, макар че предпочиташе да работи в кошарите, да й помогне в готварницата и бараките. Трябваше да ги изтъркат основно и да поправят счупените легла. Стригачите винаги си водеха собствен готвач, но Уилга имаше много други работници и непрекъснато се приготвяше храна и се месеше хляб. Децата също се нуждаеха от наглеждане. Не можеше да остави Ейприл да се нагърби сама с всичко това.
— Как си с водата, Моли? Ще ти стигнат ли запасите в резервоарите, ако скоро не завали дъжд?
Тя бутна чинията си настрана и започна да си свива цигара. Чувстваше се сита.
— Да. Резервоарите за вода бяха единственото нещо, което баща ми поддържаше в добро състояние — отвърна тя с ироничен тон. — Имаме и кладенец, разбира се, но водата в реката едва църцори.
— Дядо ти постъпи много мъдро, като постави всичките тези резервоари. Преди две години, преди да завалят дъждовете, и аз сложих няколко резервоара, но тук цари изобилие на реки и потоци. Артезианските кладенци напояват полетата, ала не стават за домакински нужди, защото водата съдържа много минерали.
Силен, зловещ тътен прекъсна разговора им и те впериха поглед в прозорците.
Всичко живо бе затаило дъх в напрегнато очакване. В следващите няколко секунди напрежението отстъпи място на силен страх. По-малките деца станаха от масата и като малки плахи животинчета заровиха глави в престилката на Ейприл.