Последният валс на Матилда

Матилда изтича през двора към ливадата. Конете бяха уплашени, ритаха във въздуха с копита, гривите им се мятаха, а опашките им бяха вдървени от страх. След безуспешните опити да ги хванат, Том и Матилда решиха да ги оставят на милостта на съдбата. Кучетата скимтяха и виеха, кравите се снишаваха и търсеха убежище в земята. Целият свят сякаш се гърчеше в агония.

Бурята продължи през цялата нощ и на следващия ден. Гръмотевиците тътнеха, облаците закриваха слънцето, светкавиците бълваха сини пламъци. Скоро хората свикнаха с шума. Децата се промъкваха до прозорците и гледаха мълчаливо и уплашено. Никой не обелваше дума за опасенията, затаени дълбоко в душите им. Само лек пламък близо до сухата трева, само едно кухо дърво, изсъхнало и забравено в средата на пасището, което да привлече светкавицата, и пожарът, започнал като миниатюрно синьо пламъче, щеше да се разнесе за секунди.

Стригачите пристигнаха заедно с още овчари, помощник-овчари и момчета, които помагаха за катрана. Работата в готварницата се превърна в безкрайна върволица от готвене на ястия, печене на хляб и овче месо, приготовляване на пайове и кексове — всичко, което можеше да им отвлече вниманието от бурята. Пот се стичаше между гърдите на Матилда и дрехите й започнаха да лепнат, когато термометърът достигна трийсет и осем градуса. В кухнята беше топло и задушно и въпреки че бе навикнала на тежка работа, в края на деня се чувстваше изцедена и се възхищаваше на Ейприл. Макар и бременна в осмия месец, тя успяваше да изхрани осемдесет души, без да се оплаква.

Към края на втората нощ задухаха силни ветрове. Те завиваха прахта на спирали, фучаха с всичка сила, като помитаха всичко по пътя си. Нищо не бе в състояние да ги спре. Единственото, което можеха да направят, бе да се молят, бурята да не прерасне в торнадо.

Том наблюдаваше от верандата как ветровете фучаха през полето, чупеха клоните на дърветата, изскубваха коловете на оградите и ги подхвърляха към четирите края на Уилга, сякаш бяха кибритени клечки. Огромни вихрушки издигаха пръстта, носеха я известно време, след което я захвърляха настрана, всяка от тях раждаше по-малки и те помитаха плитката вода в потоците и я въвличаха във вихъра си. Покривите тракаха и пляскаха; едната стена на работилницата се повдигна, залюля се и се блъсна шумно в една от празните кошари. Капаците на прозорците се удряха; въздухът се насити с прах.

На третия ден по обяд ветровете прогониха бурята и всичко утихна. Хората от Уилга наизлязоха навън като корабокрушенци, които оглеждат останките от разбития кораб.

Върбите край реката бяха оцелели, дългите им гъвкави клони висяха над каменното корито, където бяха останали само няколко кални локви. Евкалиптовото дърво, в края на най-близкото пасище, беше разцепено на две. Лежеше на земята, а двете половини на сребристия му дънер стърчаха безпомощно нагоре. Два от шестте резервоара за вода бяха съборени. Те бяха първото нещо, което трябваше да се оправи. Ламаринените покриви трябваше да се закрепят, а работилницата — да се събори и изгради наново. За щастие нито едно животно в кошарите не бе пострадало, бяха само изплашени и по-нервни от обичайното.